Постинг
30.12.2019 08:04 -
Българите и световната цивилизация
Фархат Габдул–Хамитович Нурутдинов
( превод от руски език Ради Панайотов )
(Статията на Фархат Нурутдинов “Българите и световната цивилизация” е приложение към книгата на Бахши Иман “Джагфар Тарихъ” – свод древнобългарски летописи, издадени в гр. Оренбург през 1993 г. Тази статия е написана през 1979 г. въз основа на откъси от изгубената в началото на 80-те години на ХХ век книга на Мохаммед-Гали “Хон китабъ”.)
Благодарение на някои историци-фантасти у читателя се е изградила представа за българите като народ-домосед, тихо и кротко живял в глухия горски район при сливането на могъщите реки Волга и Кама. Но това мнение представлява дълбока заблуда, нямаща нищо общо с истинската история.
В действителност, държавата на българите в продължение на хилядолетия е обхващала огромна територия от Дунав до Енисей, а размахът на българските разселвания, походи, експедиции и търговски пътувания е бил още по-широк: от Париж и Рим до Хуанхъ и Америка, и от Исландия и Северния Ледовит океан до Египет и Индия. За това свидетелстват най-древните български хроники, съхранили се в летописния свод “Джагфар тарихъ” (1680 г.) на Бахши Иман, а също така италиански, френски, немски, китайски, испански, скандинавски, гръцки, месопотамски, индийски, средноазиатски, египетски, персийски, арабски и други източници. Същото подсказва и едно от прозвищата на легендарния прадед на българите – Хишдек (Иштяк), означаващо “човек, често сменящ местоживелището си, пътешестващ много”.
Най-пълно за древните българи, за обичаите и митовете им, е разказал в своята книга “Хон китабъ” великият български поет Мохаммед – Гали (извадки от неговия труд са стигнали до нас в летописа на Гази – Баби Худжи) и затова по-нататък ще се опираме на неговите данни.
Според Кул Гали още преди 35 хиляди години огузо-тюркските и сакланските (североиранските) прадеди на българите са населявали Волго-Уралието, което те наричали Ара (Арья) или Ура (от това название са произлезли думите Туран, Урал, арья, иран – ирон, бойните викове “ура”, “уран” и др.). Себе си те наричали жители на Ур – арья (арийци). Крайния Север на Ур предците на българите наричали тун къръ – “замръзнала степ” (от тук – “тундра”), северните лесо-степни области наричали чулман, горските области – урман, южната лесо-степ – себер (от тук – названието Сибир и българският род Себер), степните области – кър, а южните, пустинните – кубе, кум.
Отначало, през Ледниковата епоха, арийците живеели в пещерите на Уралските планини (както показаха изследванията на Казанския учен Фирдаус-ханум Салихова) и се сражавали с “потомците на злите духове” – убирите (човекоподобни маймуни). Когато ледникът започнал да отстъпва, хората населили и равнините на Волго-Урал. Но благодарната памет за гостолюбието на Уралските планини, които още от самото начало наричали Арал (Урал), завинаги се е съхранила в сърцата на българите и е прераснала в преклонение пред планините.
Спомен за Ледниковия период българите са съхранили и в мита за добрия дух (диу, див) – алпа (алъпа) Мардукан–Карга (карга на български означава и “грак”, и “гарван”). Веднъж, разказва тази легенда, злите духове – йореги (джинове), начело с господаря на Подземния свят – Албасти (Тама или Тиме-Тархан), решили да погубят хората и издигнали висока стена, закриваща Слънцето. На Земята се възцарили мрак и студ, тя започнала да замръзва и всичко живо на нея – да гине. Тогава добрият алп Мардукан–Карга, заедно със синовете си Сак и Сок, започнал да руши “стената на джиновете”, но след известно време лъчите на близкото Слънце започнали да го обгарят. Тогава той изпратил момчетата в къщи за мед, който можел да ги защитава от изгарянето. Но Сак и Сок се изплашили от опасността и се скрили в нощта. Четиридесет дни ги чакал Карга, а след това сам разбил стената. И пламнал от огъня на Слънцето, но светлината и топлината се върнали върху Земята и я съживили. Жената на Карга – Чак-Чак, проклела децата за измяната към баща им, а Всевишният завинаги ги оставил в света на мрата. Сак и Сок се разкаяли и искат да измолят прошка от майка си, летяща заедно със Слънцето, но не могат да прекрачат границата на мрака и да я догонят. А душата на алп Мардукан, по волята на Твореца от онези времена насам живее в един от гарваните (враните), които всяка година през пролетта долитат във Волго-Урал . . .
Преди повече от 15 хилядолетия се е образувал съюзът на седемте арийски (огузо-тюркски и саклански) племена, който нарекли идел, “седем – иде, племена – ел”. Главното занятие на арийците-иделци отначало бил ловът на мамонти (аслан), космати носорози (аждаха), на елени с големи рога (ямал), китове и тюлени (байгул), моржове (суаждаха), зубри (атбуга), пещерни мечки (абада, наричани понякога и убър, убри). Затова прадедите на българите дълбоко уважавали опитния нощен ловец – вълка. Отначало иделците наричали вълка маг (мак, мек, мог), но след опитомяването на кучето, започнали да го наричат магол, “маг – цар (ол ~ ал)”, а кучето – емек или оймек – “домашен (е ~ ой) вълк (мек)”. Постепенно вълкът започнал да се счита за добър див – алп, прадед и пазител (тотем) на иделците. Алпът Вълк бил дух на Луната, на лова, дарител на слава, успех, победа (барин, барън) и власт (трун), поради което иделците му дали не малко имена: Магал, Булг – “Черния, Тъмния” (тъй като Вълкът бил нощен ловец), Барин, Барън (тоест даряващ барън – победа), Син (Чин, Тин), Синби, Синдиу, Айчин (Афшин) – “Лунен Чин”, Хон (Хин), Кур (Гур), Бури (Буре), Айбури – “Лунен Бури”, Мамил (Мамли) – “Хранител” . . .
По-късно, когато българската общност опознала южните райони, където господствали “ловци” от семейството на котките, българите придали на алпа Вълк способността да се превръща и в лъв (барс, леопард), и започнали да наричат своя добър дух Баръс (барс, леопард). Любопитно е, че при това северните българи отначало наричали живия лъв улуг мак – “голям вълк”, и едва значително по-късно дали на лъва названието арслан (първоначално тази дума у българите означавала “чудовище, дракон”).
С огненоокия си поглед алп Бури можел да изгори или да превърне в камък, да изплаши или да умъртви лъжците и прелюбодейците.
Между впрочем, алпът Вълк пазел българите. Българската легенда, разказана от Гали, гласи, че веднъж убирите напълно изтребили иделския род богатири – елбирите, които били главните защитници на всички останали по-слаби иделски родове. Единствения оцелял елбир – младия син на вожда на иделците – победителите–людоеди решили да изядат и го хвърлили в газан (казан, котел). Но алпът Бури не допуснал гибелта на момчето. Той дал сила на смъртно ранената му майка и тя със сетно движение бутнала котела със сина си в реката. Реката, по волята на духа на речната вода Су-Анасъ отнесла котела в голямо и непроходимо блато. Тук Су-Анасъ се превърнала в лебед (гъска, патица) и повикала на помощ своя мъж – алпа Бури. Вълкът не успял сам да се добере до котела с детето и затова подгонил в блатото един елен (лос) и му заповядал да докара младенеца. Еленът донесъл момчето, а една вълчица, по волята на Бури, откърмила принца, когото започнали да наричат и Газан, и Магули, Магулъ – “Син на Маг, на Вълка”, и Бурджан – “Вълча Душа”, и Чингиз (Тингиз, Магис) – “Подобен на Вълка”. . .
Газан станал могъщ богатир и възобновил иделския род на елбирите, когото вече започнали да наричат и Бурджан, и Наубури – (“неври”) – “нови вълци”. Тъй като от този род произхождали царете на българите, носещи особени царски шапки дуло, то него го наричали и Дуло (отначало шапката дуло – с полусферична форма и кожена обшивка – била жреческа, но след като станала български царски венец, жреците започнали да носят висока, конусовидна шапка тудуло – “висока дуло”.
Благодарение на алпа Вълк българите първи на Земята овладели майсторството на печенето на глината и леенето на металите. За това българският мит разказва следното. Когато българският юнак Боян – Аудан с другарите си убил в една дълбока пещера злия див Тама (Тиме)– Тархан, удряйки с палицата (боздугана) си (ташбаш) по най-слабото място железнотелесния йорег – глинените му колене, то огромното тяло на този йорег затулило изхода от Подземния свят. Тогава алпът Бури изгорил и разтопил с огнения си поглед туловището на злия див. Така Вълкът научил българите да пекат глината и да леят метали. В памет на това те започнали да наричат бронза (и изобщо всички метали) айбар ~ абар ~ ибер (от “Айбури”), медта – бакър (от “Бу-Кара” – “Господин Вълк”), а желязото – тимер (от “Тиме”). Пещта за изпичане на кирпич и съдове от глина нарекли курпес – “вълча (кур), пещ (пес)”. А от наименованието на тази пещ произлязла и думата “кирпич”.
В знак на почит и принадлежност към рода на алпа Вълк иделците давали на децата си името Чингиз (Тангиз), правели му изображения – Могун, носели “вълчи шапки” – бурек и изобразявали вълча глава на знамето си, заради което това знаме наричали булгар (балкар) – “черна или вълча (булг ~ балк) глава (ар)”. Когато иделците, придвижвайки се от Урал на запад, достигнали до една голяма река, то и на нея дали названието Булга, което по-късно започнали да осмислят само като “Черна, Тъмна”. От Булга произлязло съвременното название на тази река – Волга (както от арийското булг произлязло руското волк).
Но отначало българите наричали цялата Волго-Камска речна система Ра (Ранга, Раха) или Ас-Туркан. Българите си спомняли за това име до XIII век. Така в ХII век един български град по долното течение на река Волга получил названието Ас-Туркан (по-късно името на този град било преосмислено на “Ас-Тархан” и приело формата “Астрахан”). А в 1203 г. самият Гали споменал в поемата си “Къса-и Юсуф” старинното българско име Раил, означаващо “Волго-Камска земя” и “Волгокамец”. В най-древни времена “Ра” е означавало “Първозданен Океан на Вселената” и “Дух на Първозданния Океан на Вселената”.
След кучето българите опитомили и други животни и станали отлични скотовъдци и занаятчии. Част от разорените през трудни години скотовъдци преминавали към земеделие и живот в селищата и градовете, но цветът на иделците оставал верен на получергарското животновъдство. Скотовъдните станове по Волго-Уралието чергарували само през лятото, а към зимата целият народ отново се събирал в родово-племенните центрове – градчетата.
Преди 15 хиляди години арийците–иделци подчинили на своята власт цялата територия на Ара-Ура (започнали да я наричат също Велик или Стар Туран) и образували на неговата територия първата държава на Земята – Идел (други фонетични форми на това название са Атил, Итил, Тел, Тил, Дил и др.), начело с цар от рода на Аудан-Газан на име Джам (Шам, Сам).
След превръщането на думата “идел” в название на държавата, самоназванието (етнонимът) на иделците станал име на тяхното знаме – булгар, което се обяснявало като “черноглави или вълчи хора” (други фонетични варианти на самоназванието “булгар” са бул, бал, болгар, бояр, балкар, малкар, локър, буляр, боляр, биляр, бухар, бегер, бояр, биер и др. Както виждаме, Идел от самото начало бил държава на българите, по-късно, през VII от н. е., получил и второ название на господстващия народ – Булгар, и затова ние сме в правото си да считаме Идел за начало на българската държавност и да наричаме Иделската държава също Древнобългарско царство.
Царство Идел понякога назовавали с имената на управляващите в него български династии – Ман (Мун, Мен, Май), Хишдек (Иштяк), Куман (Кубан), Сармат (Чирмиш), но територията на държавата неизменно се е казвала Идел. Само в I век от н. е. българската династия Алан направила опит да преименува Идел на “Алан”. За времето на царуване на тази династия (I – средата на II в. от н. е.) названието Идел успяло да стане име на Волго-Камската речна система. Оттогава към името на всяка река се добавяло и общото название на тази система. Река Кама – от извора до устието на р. Бела – започнали да наричат Чулман (със значение “Северна”) Идел, Булга “Черна” – Кара “Западна, Черна” Идел, реките Бела и Кама – от устието на Бела до Волга (а понякога и Волга – от устието на Кама до Българско море) – наричали Аг (“Източна, Светла, Сребърна”) Идел (до това време българите наричали Агидел Кама – също “Светла”), Вятка – Ботка, “Ледена” Идел (от българското Ботка е произлязло руското название на река Вятка, а още едно българско название на Вятка – Нукрат – е по-късно и е било прието от IХ – Х век), Сура – Сура Идел, Ока – Ака Идел (от българското ака – “пълноводна река с бързо течение” произлиза руското название на река Ока), Черемшан – Була Идел.
Названието “булгар” завинаги се закрепило към потомците на “седмородците”, поради което започнали да обясняват този етноним по-просто: “черни или вълчи хора” (“бургари”). Даже в ХII век главният корпус на българската войска се е казвал курсъбай – “вълчи”, а черниговско–киевският княз и поет Владимир Святославович в поемата си “Слово о полку Игореве” (ХIII в.) е сравнил българските войни с вълци:
Сами препускат в полето,
Като сиви вълци,
Завоювайки за себе си чест,
а за княза – слава.
Но култът към Вълка – Синдиу, колкото и външно незабележим, е бил само една малка част от богатата българска култура. Важно място в тази култура са заемали митовете, чиито герои били духове (диви, дивове). Добрите диви българите наричали алпи, а злите – йореги (по-късно – и джинове). Най-любимите алпове на българите били духът на Слънцето Ут (наричали го също Ур, Май, Бир, Мар, Нар, Утен, и той се явявал във вид на кон и петел), женският дух на Първозданния Океан на Вселената – Ра, духът на любовта Туран (тя била дъщеря на Ра, а я наричали също Ана – “Прамайка” или Ана Корсак, “Червото на Прамайката”, и тя се явявала в облика на змия и жерав), духът на речната вода Су Анасъ (тя се явявала в образа на лебед, гъска, патица), духът на мълнията, гърмотевичната буря и дъжда, синът на алпа Ута – Кубар (наричали го още Бабай и Биняче), духът на светлината Мардукан (Нардуган) – “Роденият (дукан, туган) от Слънцето (Мар, Нар), той бил син на алпа Ура и Туран, а се явявал в образа на дракон със змийска опашка – Атряч или Барадж, като фантастичната птица Сенмурв – Симбир и гарвана (враната) Карга, поради което го наричали още Бирули, Атряч, Барадж, Симбир и Карга; духът на женската красота, семейното щастие и домашното огнище Чак-Чак или Девет (заедно със своя мъж Мардукан тя понякога се занимавала с пастирство, поради което я наричали и Сабан – “Овчар”; нейн знак била свастиката – сарман или сурбан, заради което се е казвала също Сарман или Сурбан); духът на урожая, плодородието и изобилието на земни блага Самар (Чумар) или Гюлджимеш – “Цвят (гюл), Плод (джимеш)”, който бил роден брат на Мардукан (Самар и Мардукан били родни братя близнаци, но Самар можел да приема също образа на юноша с плитки – символ на житните класове и мъжката сила, на дракона Елбеген, на бика и други домашни копитни животни, поради което се казвал още Тюрк или Улкер – “Великия бик”, Алабуга – “Петнистия бик”; духът на растенията, жената на Самар – Ашна или Гюлджихан – “Цветен (гюл) Венец (джихан)”; духът на юначеството, синът на Самар и Ашна, първият вожд и законодател на елбирите – Боян, наричан още Аудан, Огуз, Таргиз, Енкей – “Биче”); духът-риба Аби или Байгул (тя била дъщеря на алпа Бури и Су Анасъ и по каприз на майка й се родила неспособна за любов, но Туран, по молба на Аби, й дала част от своето чувствено змийско тяло и тя могла да залюби Боян и да роди син – юнака Иджик или Хишдек).
Освен добрите диви – алпите, в българската митология присъствали и зли диви – йореги или джинове: царят на Подземния свят Тама (Тиме)-Тархан (оттук е и заклинанието против зли духове: тиме – “не закачай”); духът на сушата, на всякакви бедствия и на смъртта – Шурале (понякога се явявал във вид на огромно изсъхнало дърво с медни листа и страшна паст – хралупа, за което го наричали също Кувъш – “Хралупопастия”); духът на блудството и разврата – Аждаха . . .
И “добър”, и “суров” дух бил духът на песнта Джир-Каган (буквално – “Царят на песните”), който притежавал необичайно силен глас и бил наричан също Сандургач (“Славей”).
Алпът-бик Тичкан (“Мишка”) отначало била дух на женската свобода, но след това (след приемането на исляма от българите) станал джин на женското блудство и разврата . . .
Кул Гали разказва интересен български мит за Самар-Тюрк, когото изобразявали и като прекрасен юноша – богатир със седем плитки и цвете в ръка. Косата и житните класове българите наричали с думата соб (други фонетични форми – чуб, тоб), означаващо също и “прекрасна козина, кожа”. В началото българите наричали белката собол. По-късно, когато започнали да наричат белката тиен, а първоначалното значение на думата “собол” се позабравило, това название преминало върху самура (от българското собол – руското “соболь”). И понеже най-добрите самури били доставяни на българите от една сибирска река, то нея също нарекли Собол – “Соболина” (оттук – нейното съвременно название Тобол) . . .
Веднъж злият дух Шурале унищожил дърветата около главния водоизточник и Земята била обхваната от суша. Отначало Туран се опитала с мир да уговори Кувъш да освободи източника срещу нещо в замяна, но напразно, защото Шурале искал невъзможното – трона на царя на духовете Ут (Ур). Тогава Ур помолил Кубар да накаже нахалника. Кубар ударил с мълния по Шурале, но само избил един от медните му кучешки зъби. На Кувъш веднага му израстнал нов зъб, а избитият паднал на земята и се превърнал в чудовищен бик еднорог с медни хълбоци. Еднорогът се нахвърлил върху най-близкия град на елбирите с намерение да го смаже. Тогава се намесил синът на Самар – Аудан. Той преградил пътя на чудовището, но то го подхвърлило към небето и решило да наниже богатира на своя рог. А докато Енкей падал, еднорогът стъпкал вълчата шапка на Аудан и с това силно разсърдил алпа Бури. Синдиу се превърнал в невидим и извил рога на чудовището към земята. Аудан се приземил благополучно и насякъл еднорога на части с меча си, след което накачил тези части на свещеното дърво. Научавайки за станалото, Самар възседнал коня си и запрепускал за бой с Шурале. На Гюлджимеш (името му се е осмисляло като “Цъфтящо-Плодоносещ”) му се удало да посече и насече на части Кувъш. Частите на злия див по-късно отново се превърнали в Шурале – не по-малко зловредни, но по-дребни и страхливи. И ето Самар пил по случай това радостно събитие от освободения извор на живота, но той бил отровен от Шурале; и Гюлджимеш заспал. След него пила от извора Туран и също заспала. Аудан изчакал да долетят гарваните и се обърнал към алпа Гарга с молба за помощ. Гарванът, заедно с жена си Чак-Чак, отнесли юнака в чудесната долина Басан, където той набрал жива трева – просо. От просото Аудан направил питие на живота (“жива вода”) – бузу, с него оживил извора и пробудил от вечния им сън Туран и Самар. Но силата на просото стига на Гюлджимеш само до есента, когато Самар отново заспива. Затова всяка година на есен алпът Гарга и Чак-Чак носят на Самар жива трева и го будят . . .
продължението следва
SprotokII МИТЪТ ЗА ПОСЛАВЯНЧВАНЕТО НА БЪ...
Иван Костов: Българският президент има с...
Перуански митове за тъгата
Иван Костов: Българският президент има с...
Перуански митове за тъгата
ЧЕРВената БАБ-Чица,от Червена вода.Русе
ЮАР, КАТО ШАБЛОН ЗА БЪДЕШЕТО НА САЩ
Развитието на човечеството след Атлантид...
ЮАР, КАТО ШАБЛОН ЗА БЪДЕШЕТО НА САЩ
Развитието на човечеството след Атлантид...
1.
bojo12345 -
С този материал поздравявам всички приятели и желая щастлива нова година!
30.12.2019 09:22
30.12.2019 09:22
Нека се гордеем, че живеем на малката българска земя и да станем достойни за пролятата от дедите кръв за нейната защита!
Мир , благоденствие и единение за всички!
цитирайМир , благоденствие и единение за всички!
Интересен материал.
цитирай
3.
bven -
След този увод дори противниците на Нурутдинов и “Джагфар тарихъ” би следвало да приемат фактите!
31.12.2019 11:02
31.12.2019 11:02
Осъзнаване и нов живот на всички, носещи български имена и любов във сърцето!
Весели празници, bojo12345!
цитирайВесели празници, bojo12345!
Важно е всички ние да повярваме в себе си, прекрасното минало, което сме имали и да не вярваме в манипулирани истории:)))
Благоденствие през новата 2020!
цитирайБлагоденствие през новата 2020!
Търсене
Блогрол
1. mileidi46
2. първи наш Патриарх новобългарски Йосиф Соколски!!!"
3. докога ще чакаме да расте такът, а и не само той?!
4. Защо се крие истината за историята ни
5. Обединително споразумение за достоен живот вна българите
6. цел на нап е унищожаване бизнеса
7. за истината в учебниците по история
8. Какво следва след световния крах?
9. Ако всичко това се знаеше от всички за Украйна?!
2. първи наш Патриарх новобългарски Йосиф Соколски!!!"
3. докога ще чакаме да расте такът, а и не само той?!
4. Защо се крие истината за историята ни
5. Обединително споразумение за достоен живот вна българите
6. цел на нап е унищожаване бизнеса
7. за истината в учебниците по история
8. Какво следва след световния крах?
9. Ако всичко това се знаеше от всички за Украйна?!