Блогът на bojo12345 :: За честта на собственото си име

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

01.04.2021 08:11 - За честта на собственото си име

Автор: bojo12345 Категория: История

Прочетен: 784 Коментари: 0 Гласове:

Древната българска държавност.

На първо място, бихме могли да си припомним удивителното обстоятелство на съществуването на няколко български държави паралелно, все на територията на Източна и Югоизточна Европа: Стара Велика България на Ирник и Кубрат, Дунавска България на Аспарух и Волжко-Камска България на Котраг. Към тези познати на историята държавни образувания някои изследователи допълват Керамисийска или Илирийска България (Македония) на Кубер, Италианска Балкария (по-късната Валакия) на Алцек и потомците му, кавказка Балкария, свързвана с прикубанските българи и Черна България, образувания обитавани предимно от потомците на Бат Баян, както и прикавказки Бурджан, днешен Дагестан – държавата на Атрак, сина на Боян Челбир и внука на Ирник.

Да не пропуснем обаче и загадъчната “славянска” държава. Само, известна още и като Дулоба, просъществувала само три десетилетия – дело на Шамбат – по-малкия брат на кан Кубрат. И произлязлата от нея Карантания, съвременната област Каринтия. Както можем да се уверим българското присъствие в Югоизточ на Европа, дори и само през средновековието предлага цяла дузина и квази-държавни образувания, дело изключително на кан Кубрат и неговите синове и най-близки родственици. Тук обаче по-интересното е да проследим народите, обитавали тези държави, названията на някои от които откриваме и понастоящем. Кубратова България, там където остават потомците на Бат Баян. Тук, през средновековието населението става известно под името “черни българи” и по-късни техни потомци са берендеите (киевски черни българи) и ковуите (чернигов ски черни българи). След татаро-монголското нашествие през XIIIв. тези българи, заедно със свободното степно население образуват украинското казачество. Черните българи от Крим заедно с т.н. торки (кумани) дават началото на кримските татари. Бурджаните или беленджерите от източното Прикавказие стават родоначалници на съвременните кавказки карачаевци, балкарци и кумики. В източното Прикавказие (съвременен Дагестан) допреди столетие е живял народът БОЛГОДОР. Днес техните потомци живеят заедно с аварците (потомци на хуните-авари) и биват наричани от тях с името БОЛХОДЕЛИ или БАЛХАЛ. Сред съседните народи, говорещи езици от лезгинската група същите са известни с името БЪЛГАР, докато самите те имат самоназвание БУЮЛХ или БЪЛХ. Сред този народ болгодор днес откриваме друг един малък народ т.н. ВУРУГУНИ, които ни напомнят за вуругундите на Агатий, една от именните разновидности на древните уногури. Част от тази народност понастоящем е известна като ЛАКИ, докато други са се смесили с даргинците и са известни под името ВУРКУН ДАРГВА. И това е само в Кавказ. А не е и всичко, което може да се свърже по някакъв начин със старите българи живели някога по тези земи. УДИНИТЕ, например, потомци на т.н. УТИИ и езиково сродните им народности от лезгинската група, всеки един от които заслужава особено внимание. Още по-интересно става потърсим ли съвремен ните потомци на древните волжки българи, наричани в отличие от нас БОЛГАРИ ТЕ – БУЛГАРИ. Сред големите народности, в основата на етногенезата на които са участвали потомците на Котраг днес обикновено причисляват т.н. казански татари (бившите БУЛГАРЛЪ), чувашите (ПУЛХАР, БУЛХАР), потомци на старите шубари (савири), БАШКИРИТЕ и МОРДВИНИТЕ. В действителност обаче се касае за далеч по-многобройно населени, разпръснало се на значително по-обширно простран ство, включително и някои части на Сибир и в много случаи, обособило се със специфични собствени имена: БЪЛГАРИ-МИШАРИ, КАЗАНСКИ БЪЛГАРИ, БЪЛГАРИ-ТЕПТЯРИ, НУКРАТСКИ БЪЛГАРИ, АСТРАХАНСКИ БЪЛГАРИ, БЪЛГАРИ КАРАТАИ, СИБИРСКИ БЪЛГАРИ, БЪЛГАРИ-НОГАЙЦИ, БЪЛГАРИ-КРЯШНИ, ПРОУРАЛСКИ БЪЛГАРИ, БЪЛГАРИ-ХАЙНИНЦИ и пр. далеч преди появата на маджарите по тия места. Но не бива да се пропуска и обстоятелството, че при заселването си те съвсем не са представлявали някаква хомогенна етническа маса.

В състава на войските на Арпад бепе не някой друг, а Арбат – синът на Алмуш – великият владетел на Волжка България. Векове по-рано в унгарската пуста се заселват българите – кутригури като съюзници на придошлите от изток авари. Още по-рано, отново тук, срещаме българите като основна опора на хунските сили, разгромили лонгобардите, погубили владетеля им и дали пленената принцеса Хилдико за жена на самия Атила. Отделни изследвачи приемат за българско населени и т.н. ДАКИ – народът на Декебал, създал по Долен Дунав силна държава и противопоставял се продължително на римската власт на император Траян. Българи в Панония, според Й. Вълчев е имало още преди новата ера, в подкрепа на което той сочи имената на един и двама римски воена чалници, консули и императори . уногури, както и наличието на географски и фамилни имена на хора, като градовете Полгар и Полгарди и известната фамилия шахматисти Полгар, пряко указващи българското етническо име.

Не по-малък интерес представляват заселванията на бълкгари през средновеко вието и дори преди него на Балканския полуостров. Защото освен известното преселение на Аспарух т.н. Дунавски българи са нещо значително по-широко понятие. Тук наред с Аспаруховите потомци намираме и потомците на неговия по-малък брат Кубер, заселили се в Керамийското (Битолското) поле и станали ядро на днешните македонци. “Долната Охридка земя” като обект на български заселвания е явно известна значително по-рано. Тук в края на V в. се заселват българи, предвождани от Драгун (Драгон, Дрогго, Драгич, Грод, Драгго) и известни под названието ДРАГОВИТИ или ДРУНГИ и дали названието на областта Драгови тия и на гр. Драч. Друго едно преселение на българи – БАРСИЛИ от страната Барсилия по-късната Беленджер в съседство с драговитите в Родопите и в междуречията на Места и Струма става повод да се говори за страната Берзития (Велзития, Версилия и за “славяните” березити, борсяци, бърсяци) някъде през VIII в. Когато говорим за заселването на “славяни”, т.е. на българи отсам Дунава не бива да забравяме и това на т.н. СЕВЕРИ, дошли тук заедно с останалите Аспарухови българи, на които ювигият кан е гласувал доверието да отбраняват стратегическите старопланински проходи от евентуални византийски нашествия. Тези севери идеха от държавата на Кубрат, от областта около Киев, където по-късно бяха станали известни като северяни. в периода 586-588г., предвождани от Булгарис (Булгариос). както е известно те заемат земите на Горна и Долна Мизия и Крайбрежна Дакия, идвайки тук от областта на Малък и Голям Балкани (източно на Каспийско море) и давайки по земите ни носените от тях названия на топоними като гр. Варна, гр. Каспичан, Мадара, р. Камчия и пр.

САКРОМОНТИЗИ (лат. “заселници по свещенните могили”, т.е. в Лудогорието) и ФОСАТИЗИ (лат.”пазотели на валовете по ънгълите”) са названията на онези хуно-българи, заселили Долен Дунав и Мизия, потомци на Атиловите синове Емнецур и Улциндур, заели земите в съседство с Ирник и останали известни с тези си имена дори и век, след като са влезнали в състава на неговата Стара Велика България.

Названията “българи” и “България” по нашите земи, тук на Балканите, отсам, т.е. южно на Дунав, могат да бъдат открити освен в древните хроники, но и върху стари географски карти. Откриваме ги в “картата на света” и в самия текст на т.н. “Анонимния Равенски космограф”, писан още в края на шести век. Тук върху картата наред с имената на Тракия, Мизия, Сарматия и пр. намираме и името Булгаре. Още по-категоричен е текстът, според който: “В Тракия, или Македония и Долна Мизия само българи живеят… “ Откриваме го в картата на епископ Евсевий – “бащата” на църковната история, живял между 270 и 338 г., където четем недвусмисленото: “Мизия тук и България”. Откриваме ги върху карта, съставяна по географията на Птоломей (Iiв.), където името им е записано във формата БУЛЕНЗИИ.

Особено внимание заслужават т.н. ВЛАХИ, в чието име съвсем не е трудно да бъде припознато българското етническо име, а при цялата му очевидност, днес се тиражират какви ли не чудновати и лишени от всякаква аргументация “научни” теории относно техния произход. Обстоятелството, че се появили по-късно, говорещи гръцки или латински език и така разделени съответно на КУЦОВЛАСИ (КАРАКАЧАНИ) и МАВРОВЛАСИ (АРОМЪНИ) съвсем не ги прави нито гърци, нито ромънци или далмати, нито траки, както днес ги третират съвременните историци.

Напротив, ако изходим от собственото си име, времето и мястото им на поява и средта, в която се появяват, както и от пастирския им бит на планинци, ще установим, че единственото обединяващо начало е принадлежността им към българската държава. За мавровласите се приема, че се появяват за пръв път през VII в. в Далмация и просъществували до XVIII в. тук. През X – XIII в. като Велика Валахия (Влахия) и Мала Влахия са известни земите съответно на Тесалия и част от Македония и от друга страна на част от Епир. Особено важно е, че средновековните автори често пъти наричат с името Влахия не друга държава, а именно България и едва от XIV в. насетне започват да употребяват същото име за земите на север от Долен Дунав, които са част от българската държава по това време, обстоятелство, пред което не само ромънските и чуждестранните, но и българските историци с удоволствие си затварят очите. Свидетелства от XI в. свързват валахите по Долен Дунав, от една страна с юдейската религия и традиция, присъща за българо-хазарите по северното Причерноморие, а от друга – с език, богат на латински думи и земите на Северна Италия. И последното не бива да ни учудва, доколкото Италия през средновековието била наричана от съседните германци с името Валакия, а италианците – ВАЛАХИ. Тъй или иначе названието “влах” за пръв път се появява в името на Цариградския квартал Влахерни, наречен така на името на българския Ирник. В славянската литература валахите (влахите, власите са волохи, но наред с тях откриваме и влъхвъ) са служители на езически култове, които пък ни отправят към християнските и още по-древните библейски мъдреци – звездобройци – влъхвите.

В митологията, разбира се, влъхвите са най-вече гадатели – магове и общата им етническа принадлежност почти не се забелязва, но без да се опровергава, а напротив, приказките за “страната на влъхвите” и специфичните им етнографски особености, както и наличието на реално съществували политически личности в историята, към имената на които е прикрепено прозвището “волхв” (Смердис волхв) ни отпращат на изток към Персия и най-източната й област Балх, точно мястото, където мнозина съвременни автори откриват най-старата българска държава.

Това е онзи същият Балх, известен още и като Бахл или Пахл, от името на който най-първите царе на древна Персия, включително и последния ирански шейх носеха почетното прозвище Пахлави. И по името на който борците от изтока и до ден днешен биват наричани “пехливани”. А и в древна Индия Балхара беше едно от най-почетните звания на местните царе, запазило се чак до X в. Ето защо, говорейки за българите като народ и държавност не можем да пропуснем и известното ни за тяхната древна, а според някои изследвачи и първа родина – Балх, Балхара, влязла в историята с името, дадено й от старите гърци – Бактрия.
За жалост, това последно наименование – Бактрия, е довело не само до подмяна на истинското Балх, но и до изличаването на българската същност на население то и областта. И днес историците говорят за Бактрия като за самостоятелна държава или за т.н. Гръко-Бактрийско царство без и думичка да се споменава за българския етнически характер на населението, напротив – налага се тезата за някакво бактрийско население. Именно поради това струва си да се направи кратка историческа справка и да се потърси названието на народа и областта през вековете.

Днес от древния Балх са останали само руините. По времето на съветската окупация, марионетните власти послушно преименуват областта. Населението обаче не се разделя с холядолетното си име, носено с гордост от не една царска династия (последния ирански монарх също носеше името Шейх Реза Пахлави) и на понятия като “пехливан”. То продължило да се придържа към старото си име и да надписва пощенските пликове с познатото “Балх”. Това конфузно положение продължило няколко месеца и властите били принудени отново да възстановят старото название. Връщайки се назад през вековете ще установим, че през средновековието по времето на арабското владичество тук, областта е носила името Балх. В епохата на Великата Кушанска империя, I – IV в. сечените тук монети са били надписвани “Бахло”, т.е. отново Балх. Гръцките хронисти още от V в.пр.Хр. именуват областта Бактрия, а едноименният град – Бактр, вероятно по името на бог Бакхус (Дионисий), сам пребивавал и разпрострял култа си по тези места. По-интересното е, че в древната индийска книжнина, в “Кама сутра” и “Махабхарата”, корените на последната, от които достигат до второто хилядолетие пр. РХ, местното население е наречено БАЛХИКИ или БИЛХИКИ. Следователно гръцкото название само заменя временно името Балх, което се оказва оригинално и първо. Можем само да допълним, че съвременната провин ция Балх представлява само една малка част от териториите, обитавали някога от старите балхики. В древността балхите, идентифицирани понастоящем и с китайското наименование юечжи, са заемали значително по-големи територии и освен Средна Азия са обитавали и долината на р. Тарим в съвременната китайска провинция Кансу. И неслучайно днес под пясъците на пустинята Такламакан се откриват руините на някогашните величествени градове, обитавани от европеидно население, една от съвременните сензации на археологията. българското присъствие тук е продължило хилядолетия, по време на които районът многократно е ставал център на миграционни вълни. Не са малко натрупалите се данни, които свидетелстват за връзката на ирландските БОЛГИ и сродните им континентални БЕЛГИ с миграция на население придошло именно от Балх. Това е станало някъде на границата между IV и III в. пр.Хр. и появата на т.н. “келтски” владетели със странните имена Болг (на Балканите), Балгер (пръв владетел на Бавария), БОЛГОРОС (пръв цар в земите на Испания) само допълни телно маркират българското име при неговото придвижване на запад от Балх. Ето защо не бива да ни учудва и появата му за означаване на един от най-големите келтски празници – т.н. Баулхини, т.е. Бългини, както и на оня най-типичен за българските духовници (колобри) атрибут – единственото им имущество - кожената торба, наречена ВУЛГИЯ, явно неслучайно. Вгледаме ли се обаче по-внимателно в названията на някои от другите келтски племена, ще открием между тях и ВОЛКИ - по среден Дунав, но и в и около Пиринеите, ще открием МОЛДИ по северното Черноморие и МЕЛДИ в Софийско. Излишно е да казваме, че имената на всички тях ни отвеждат все към българското етническото име.Миграционна вълна от това време обаче е имало и на изток. И тя достига до самата Япония, издигайки обаче на повърхността името на ХОНИТЕ, т.е. хуните, все пак заслужава си да поразсъждаваме върху близостта на японското име и това на загадъчната “хунска” държава Юепан в Седморечието, около ез. Балхаш, идентифицирана като България на Авитохол. За отбелязване е, че японската митология е свързана с митологията и историята на срещулежащата й Корея и по-специално с една от най-древните корейски държави – Сила или Шила, чийто основоположник китайците наричаха Пулгоне, името на който отново ни връща към българското име.

Далеч преди това някъде в началото на II хил.пр. Хр. областта на Балх става център на друга голяма миграционна вълна на запад, която разпространява конната култура на запад в Предна Азия, достигайки до бреговете на Средиземно море и Египет. Точно тогава в Северна Месопотамия се появява племето БАЛХАРИС, а наскоро пътят на завоевателите хиксоси бива маркирано на териториите на Сирия и Палестина с библейски герои и селища като Билган, Билхан, Билха, Пилха, Вилга, р. Балих, Билгай и пр., в които също не е трудно да се съзре българското име.

Трудно е да се каже дали по същото време или по-късно става проникването на брахманите в С. Индия. Родството на брахманите и българите (вулгарес) постули ра анонимния латински хронограф (354г.), където първите са записани с прозви щето им “гимнософисти”. Общо пък брахмани и вулгарес се определя като бахтр. Названието им пък води произхода си от балканските БРИГИ (ФРИГИ, ПРИКИ), чието име, както беше разкрито през последните години, според законите на източната лексика се трансформира в БЪЛГИ. ПРИКИТЕ не представляваха само едно от най-древните балкански племена, но ни отпращат към най-старото име на Тракия – ПЕРКЕ, с което ненадейно се оказваме на наша, Балканска територия, но в доисторически пределински времена.

Отново към Балканите ни насочва и пеласгийската версия за българския произход. ПЕЛАСГИТЕ или ПЕЛАРГИТЕ са автохонно, местно население от южна Гърция и островите Пелопонес, тесалия и Епир. Пеласг беше син на Зевс-гърмовержеца, докато българите имаха за родоначалник Зиези. Имената и на двамата ни насочваха към шумерския Ной – Зиусудра, към представата за небето и звездите. Подобно както беше и при келтите – болги, чийто родоначалник имаше за баща Старият (където стар на англ. беше звезда, подобно на шумер. тар – също звезда).

Така достигаме до самата първооснова на човешката цивилизация – древен Шумер. И ако връзката Зиези – Зиусудра е само един хипотетичен ориентир, то изследваният в тази посока се оказват далеч по-перспективни. Защото Билга-меш беше не само митологичен герой, но и историческа личност – пети цар от първата династия на град Урук. А самия Урук шумерите завяха Унуг (унуг на шумерски означава център, столица). Сега ако си припомним българската история ще се сетим, че и Кубрат, и Аспарух бяха начело на българите унугури, чието име крещящо напомня за древния шумерски Унуг. Наред с името на героя-цар Билга-меш, което недвусмислено ни насочва към собственото ни етническо име, оказва се, че в шумерския език като понятие съществува и думата БИЛГА и има значението на “родоначалник”, “прародител”, нещо което ни се струва твърде символично, но и показателно.

Най-неочаквано за всички нас в шумерския език, история и митология не само откриваме понятията УНУГ и БИЛГА, но ги намираме обвързани помежду си по същия начин, тъй както са обвързани те и в известната ни българска история. Ето защо, като изхождаме от току що казаното и допълвайки го с хипотезата ни за близките родствени връзки на шумери и кимери (кимерийци), както и по-късните свидетелства за това от някои средновековни източници за връзките и на едните и на другите с нас, българите, пренебрегнем и хипотезата за етническата ни връзка с древните КИМЕРИ (КИМЕРИЙЦИ) и ШУМЕРИ. народите родеещи се с нас на територията на съвременна Русия, включително и една значителна част от рускоезичното, християнско население, в графата “народност” в личните документи на които е вписано: “руснак”, което пази спомен за българска етническа принадлежност (по линия на т.н. “волжки българи”), без да смее обаче да я афишира, от страх пред кремълските диктатори. Да не говорим за онези стотици хиляди насилствено именувани “башкирци”, “чуваши” и “татари”, в една немалка част, от които българското самосъзнание продължава да блещука в мрака на руското авторитарно самодържавие.

Кръвно-родствени връзки се обсъждат и с определени етнически групи в Италия, Австрия, Германия, Франция и Испания, в Словения, Чехия и Полша, с уелсци, ирландци и шотланци. Следи от такова население се предполага, че съществуват и в отделни райони на Сибир и на много други места из Азия, като се започне от Турция, Сирия, Палестина, мине се през области на Двуречието и съвременните независими средноазиатски държави и особено през части от териториите на Таджикистан, Афганистан и Северна Индия и се стигне до Западен Китай, Монголия и Корея и та се стигне до самите японски острови. Защото дори и отдавна асимилирано, културното му българско влияние може да се проследи и до днес като се започне още от митологиите и се стигне до известни езикови, битови и културни следи, запазени в легендите, преданията, обичаите, традициите и начина на живот на съвременните народи. Навред, на десетки места из необятните простори на Евразия, буквално от Атлантика до Пасифика търсе щият може да открие древната българска следа. И само въпрос на целенасоче ност и настоятелни действия е тя да бъде надеждно засвидетелствана. Естестве но, основната част от това голямо дело се пада на историците. И българските историци следва да се разбудят от принудителния си летаргичен сън. Защото е дошло времето, когато трябва да изкупят греха си пред България и българите. Защото това е повелята на новото време, на епохата на настъпващия глобализъм. това е повелята на науката история! И на древната родова кръв!

Шумерското БИЛГА със значение на родоначалник, прародител. Защото какво друго би означавало то, освен че отвежда в предисторически времена, след като насочва към неясното родоначалие на най-ранната човешка цивилизация , го откриваме и в названията на един значителен кръг от народи. За част от тези народи със сигурност можем да кажем, че сме истински родственици. влиянието им можем да открием сред китайци, корейци, японци, монголи, тюрки, маджари, славяни и редица още народи от Европа и Азия. Както и решаващото им значение на етногенетичен фактор при формирането на белги, уелсци, ирландци, шотланд ци и пр. Докато в случаите с нас, дунавските българи, с влахите, с т.н. “македон ци”, унгарци, балкари, дагестанци, “татари”, чуваши, башкирци и пр. те не само са “ферментум булгарикум”, т.е. културен фактор нито пък единствено етногенети чен фактор. В тези случаи те съставляват основния етнос, около който са се организирали и други етнически групи.

Следва да различаваме два основни типа народности, свързани и формирали се в резултат на българското влияние през вековете. Едните са преки или не толкова преки потомци на самите българи, но тъй или иначе, водещ при тях е кръвно-родственият т.е. биологичният признак на връзка. Вторите са резултат от консолидиращото, организиращото и най-вече на духовното влияние на откъснали се и уседнали на нови територии незначителни по числеността си групи българи.

Ние предложихме изграждането на едно духовно по природата си и наддържавно по форма общество, създадено върху основите на етническото и културното, настоящо и минало българско присъствие по света. За целта изведохме представата за демосферата от известното ни понятие ноосфера (социосфера), под което създателите му П. Тайяр дьо Шарден, Е. Леруа и В. Вернадский подразбираха оная “мисловна” обвивка на планетата, резултат от взаимодейст вието на природата и обществото, която е пряко следствие от разумната дейност на човека .с времето съотношението между етническата и културната компонента най-често се изменя. Обикновено водещият в количествено отношение етнос асимилира останалите и особено ако успее да наложи собственото си име и култура, останали в сянка, те скоро изчезват от полезрението. Именно демосфе рата и то българската демосфера е търсеният трети елемент след българската държава и българската нация в подготвяната национална идея. българската идея е тази, която свързва в единна система България, българите и българската демосфера. Точно те съставят нейните основни подструктури, всяка маркираща свой собствен хоризонт. И точно широтата на този собствен хоризонт определя мястото на всяка една от коментираните подструктури в системата на национал ната идея. Най-ограничена се оказва държавата .тази най-ограничена подструк тура заема най-вътрешните области на националната идея и следва да бъде разглеждана на първо място.

Следващото място заема народът. Тук времево-пространствените граници не са така строго фиксирани и примерно един народ може да съществува по едно и също време на няколко различни места. Тя не е ограничена нито в пространст вото, нито във времето, нито зависи от расово-биологичните особености на своите носители. Народът като понятие включва не само нацията, т.е. всички български граждани, независимо от народността си обитаващи България, но и тези, разпръснали се далеч извън Родината. От демосферата изяснихме, че понятието включва цялостно културно присъствие на определен етнос или етническа група във времето и пространството. Наред с това, то включва и влиянието му върху други етнически групи, играло съществена роля в тяхното битие и историческо развитие. Само по този начин можем да си обясним появата на българското име в езиците на най-различни народи, при това не само за отбелязването на един широк кръг от думи и понятия (вече посочихме близо 20 семантични групи с такива понятия), но и като етноним на цяла поредица народи, за част от които етническата връзка е не само неизвестна, но може би и изключена .от времето на Първото българско царство ще установим, че казаното съвсем не е нещо голословно и няма случайностен характер, а става дума за черта, типична за българите. Това културно българско влияние на изток и на запад върху цяла Средновековна Европа не е останало незабелязано от изследвачите. Богомилската ерес е Едно религиозно-обществено учение, което има свойството да заразява и да прави свои отчаяни застъпници всички отрудени, онеправдани и угнетени от живота.

От кипежа вътре в България се отправят две духовни струи към два различни свята, все в името на една върховна идея – благоденствието на човека тука, на земята, и неговото спасение и всеопрощение там, на небето. Първата струя, подкрепена и от държавната власт, сама проповедница на учението, че всяка власт е дадена от Бога, се носи на изток. Втората, отрекла божествения произход на властта, се носи на запад. Първата подирила щастието на човека в примирение то, втората – в протеста срещу установеното неравенство - България дава първия християнски реформатор в света, който много време преди Цвингли, Лютера и Калвина проповядва на християните да се освободят от Рим и от Цариград и да дирят спасение само в евангелистките истини, в духовно и нравственото съвър шенство на човека и на гражданина .

Българската толерантност и гостоприемство към другите народи, религии, обичаи и езици са наистина нещо уникално и рядко срещано не само за балканската, но и за световната история. Достатъчно е да си припомним за войните в Хърватско, Босна и Херцеговина, за кървавия геноцид в Косово, разиграли се направо пред очите ни - защитават, но и спасяват живота на 50000 български евреи! , реагира България на злощастните арменци, жертва на турския геноцид през 1915г. Двадесет и пет хиляди са бежанците, които приютява Млада България. Но и това не е всичко, защото други двадесет хиляди, този път руски емигранти, белогвар дейци намират подслон и защита на българска земя, само 2-3 години по-късно , милионна емигрантска вълна от българи от окупираните територии. И партизанс кото погромаджийство, и свирепите следдеветосептемврийски нощи – всичките тези кървави погроми и касапници бяха привнесени и диктувани пряко от Москва. Те бяха дело на безродници, предатели, кремълски агенти, на антибългари и античовеци-ксенофоби. Това обаче не беше българският народ .

България не е преследвала никой сърбин, руснак или грък за ужасните злини сторили сръбските, руските и гръцките управници. Никой тук не е посегнал срещу стотиците хиляди български турци, независимо от дълбоката следа, останала в народната памет към всичко турско .българският принос в национално-освободи телните борби на южните ни съседи – гърците , към сърбите, Моракавгас ,проф. Хайек стига до заключението: “Днешният гръцки народ и днешната гръцка държа ва дължат много на българските мишци и на българския дух, ако и да не са благодарни те за това”. Българския воевода Кирджали, участник в молдовското въстание от 1821г. , българското участие в преврата на младотурците от 1908г. Начело с Яне Сандански ,във всички руско-турски войни още от времето на Петър Велики насам , руската империя нееднократно прибягва до услугите на българс ките доброволци. ,българи, взели дейно участие в борбата на италианския народ за свобода и независимост .

Признанието, което Енодий не е успял да види или е пропуснал да отбележи. Някога древните българи са били най-справедливия народ! Нещо повече, тази им слава е била широко известна на съвременниците им и тъкмо с нея те са привличали под своето управление другите градове и народи.
Нравствеността на старите българи. И първото от тях е липсата на телесни наказания, които унизяват и осакатяват човека. Основното наказание е било смъртното наказание, налагано при строго регламентирани провинения, често пъти “разширявано” върху целия род. Рязането на части от тялото, на ръце, носове и уши, избождането и изгарянето на очите, скопяването, набиването на кол, изгарянето и прочие мъчения никога не са били използвани като наказания. Както отбелязва по този повод Й. Вълчев, това са византийски наказания и всички сведения за такива в българската история са ни оставени от византийски хронисти .
Липсата на роби и робство в българската държава, толкова популярни за историята на света от тази епоха - пленниците или са били разменяни или са ставали равноправни граждани на държавата, ползвайки правата и задълженията на всички останали. Затова и “градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно”, без да изпитват страх за съдбата и бъдещето си.

Високият морал е превръщал дадената дума в оброк и закон. Затова не бива да се учудваме на настояването им пред император Лъв VI да даде устна клетва. За тях дадената дума е имала значение на писмен договор, а на договорите са гледали като на нещо свещено. На нарушителите им пък като на клетвопрестъпници и най-пропаднали хора. /продължава/

Нагоре