Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.01.2020 08:45 - Българите и световната цивилизация
Автор: bojo12345 Категория: Регионални   
Прочетен: 704 Коментари: 0 Гласове:
6


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

Онези атрячи, които отплавали към Апенините, населили редица райони на полуострова и създали своя апенинска държава под предишното българско название Идел. От названието Идел (по думите на Гали даже на царя на българите – Атила, жителите на Апенините “говорили за своето идване тук от бреговете на Идел, за да не воюва с тях”) възникнало името на съвременната държава Италия. Самите атрячи били наричани от съседите им етруски (изопачено “атряч”), а те наричали своите съседи алтънбашци – “златоглави” (от българското алтънбаш произхожда древното название на италианците – латиняни). По думите на Гали българите са основали в Идел – Италия известните градове Сере или Цера (от старобългарското сере – буквално “тронен килим”, в преносен смисъл – “столица”), Болоня (от българското болън – “заливна ливада”, “ливада, заливана от пролетните води”), Венеция (от българското Биняче – “Дух или господар на Водата”), Рим (от българското рям ~ рум или от названието на областта Рум, чийто център бил град Атряч – Троя), Генуа (от названието на българския род Еней), Равена (от българското авен ~ овин) и още един голям град (без да отбелязваме другите по-малки), са дали са име на италианските области Лигурия (“лигур” – от “локър” – форма на етнонима “булгар”) и Тоскана (от старобългарското “тюш ~ туз” – “блато със силни изпарения”), на моретата – Лигурийско и Тиренско (от българското “тирен” – “дълбоко”) и т.н. Атрячко–етруските царе са седели на тронни столове – курбаси, етруските занаятчии основали в Италия металургично производство, етруските скулптори са ни оставили великолепни балбали – ваяния на скулести и кривогледи италиански българи–огузи, етруските жреци са носели български жречески шапки тудуло.
Етруските се прекланяли пред щастливото число седем (седемте хълма на Рим), пред българските духове Туран, Адонис (от Утен) и на Тигез (една от формите на името Таргиз), и предавали от поколение на поколение българския мит за спасението на момчето от Вълка (под формата на легенда за основаването на Рим), а на Рим – от крясъците на гъските. От българския език в италианския са навлезли думите “тиран” и “трон” (от български “трун” – “царска власт”, капитолий (от българското “кепе дуло” – “храм на хълма”) . . . На основата на българо-етруската цивилизация възникнали римската и италианската цивилизации . . .

След загубата на Северен Египет българите загубили и Палестина (но върху част от нейната територия се е закрепил българският символ – “знакът на Тангра” – шестолъчната звезда). В самия Сувар, от който е останало само името Самар – Шумер, местното афразийско население бързо възприело българската култура, получило българско гражданство и вече след Потопа започнало да доминира числено в страната. През 2316 г. пр.н.е. афразийският слуга на един от българските владетели – Саргон, с помощта на афразийското мнозинство, завзел властта над Сувар. Започнала историята на Късния (афразийския) Шумер. Все пак афразийско-шумерските царе продължавали да гледат на българите и на местните афразийци като на единен шумерски народ, грижливо съхранявали (до персийското завоюване през VI в. пр.н.е.) писмените източници, свидетелстващи за основаването на Шумерската държава от “черноглавия народ” (т.е. от българите), българо-шумерския език и българо-шумерската култура. Например, афразийците продължавали да строят българските триетажни и седеметажни пирамиди (зиккурати). В афразийския вариант българският мит за победата на Гюлджимеш над Шурале, Гюлджимеш само се преименува в “Гилгамеш”, Енкей (Боян) – в “Енкиду”, Шурале (Кувъш) – в чудовищното дърво “Хувава”. Мардукан навлязъл в афразийските варианти на българските митове под името “Мардука” (от него е и еврейското име Мордехай), Тама-Тархан – с името “Тиамат” и т.н. Българският епитет за Бога – Йогби, Йохби (Велик, Величествен, Съвършен) станал у афразийците название на Бога във формата “Яхве”.

В края на декември всяка година афразийците продължавали да празнуват българския празник в чест на сина на Мар – мардукан (нардуган), чийто главен момент бил щурмът на снежно градче, карнавалът около украсено дърво (по клоните му провесвали жертвоприношения и разноцветни ленти) и пирът със задължителното изяждане на жертвена гъска. Една от афразийските секти, основала християнството, превърнала българския празник на “родения от Мар”, в чест на алпа Мардукан, в “Рождество Христово”. Остава да добавим, че на “своето” рождество християните също ядат гъска, веселят се около украсена елха и прославят майката на Христа – Мария . . .

Абстрахирайки се от това, че никой никога не е гонил българите от Шумер, част от тях след преврата на Саргон все пак последвала своите оскърбени вождове в Яна Идел и вдигнала своите хетски сродници-тюрки на борба за отвоюване на Сувар от афразийците. Хетското благородничество, побългарило се до толкова, че царете носели български имена (като например царят на хетите Мурсилис, името на когото произлязло от българския израз Мар джълът – “сгрят от Мар – Слънцето”), охотно поддържало своите огузо-тюркски съграждани и започнало война срещу афразийците за отвоюване на българските земи от афразийските династии. Около 1600 година пр.н.е. хетско-българска войска предприела съкрушително нахлуване в Сувар, а на границата между ХIV и ХIII в. пр.н.е. – в Египет. Но не успяла да удържи отвоюваните български близкоизточни земи.

Но в Причерноморието кимерийците и българите не успели да заживеят съвместно. В VII в. пр.н.е. знаменитият български цар на Волго-Уралска Идел – Буртас Сармат (афразийските шумери-асирийци го наричали Партатуа), женен за дъщерята на асирийския цар на Шумер Асархадон (680 – 669 г. пр.н.е.), се намесил в разпрата между двете най-силни сакски групировки в Казахстан – кипчаките (от българското кипчак произлиза европейското название на кипчако-масагетите – “скити”) и масгутите (масагетите) на страната на кипчаките с намерение с тяхна помощ да завладее Южен Казахстан (Северен Казахстан вече влизал в Древнобългарската държава). Скитите-кипчаки обаче претърпели пълно поражение и помолили Буртас да ги засели далеч от масгутите. Отзивчивият Буртас помолил причерноморските кимерийци да дадат на българската Идел – за заселване на скитите – половината от Кара–Саклан (Причерноморската степ). Кимерийците необмислено и прибързано отказали, и тогава скитите на сина на Буртас – Маджи, с поддръжката на българския отряд, се втурнали в Кара–Саклан. Кимерийците били напълно разбити и побягнали през Кавказ към своите малоазийски сродници – хетите, а Украйна влязла в състава на древнобългарската държава Идел.

Асархадон отдавна молел своя уралски зет Буртас (шумерите наричали Идел “Арал”, т.е. Урал) да му помогне да отвоюва българските земи от другите близтоизточни афразийци. За Буртас тъстът му бил от “своите шумери” и затова му изпратил на помощ своя син Маджи със скитите, желаещи да услужат на българите за подареното им Причерноморие. Задкавказката държава Мидия се опитала да попречи на похода на българите, но Маджи, успял вече да получи за разгрома на кимерийците почетното прозвище Камир–Батир, Батър, Батар (“Победител на кимерийците”), в 653 г. пр.н.е. разбил напълно мидийската войска и се съединил с шумерските братя. По това време част от земите на яна-иделските (анатолийските) българи били завзети от афразийската държава Урарту, а обидите на Асархадон към съседите му станали особено нетърпими и скито-българите на Маджи започнали да громят наред всички близтоизточни неприятели – своите и асархадоновите.

Библията достатъчно ясно предава ужаса, който обхванал афразийски свят след нахлуването на българската войска на Маджи: “Ето, идва народ от северната страна . . . държи лък и късо копие, жесток е той, няма да се смилят! Гласът им реве като море, препускат на коне, строени като един човек . . . Само като чуем вест за тях, ръцете ни се отпускат, тъга и горест ни обхваща . . . вражеският меч носи ужас от всички страни.”

Тюрко-българите от Турция и Задкавказието се присъединили с възторг към волго-уралските си съплеменници. Скито-българската конница на Маджи разгромила напълно Урарту и Палестина, и настъпила към Египет. Египетският фараон едва смогнал да умилостиви Маджи с дарове. Не по-малко от 28 години българите отново господствали над Близкия Изток. Но поради безотговорността на скитските вождове в 625 г. пр.н.е. Мидия разгромила главните сили на скитите и Маджи отвел своята войска обратно във волго-уралска Идел. Заедно със северните българи заминала и част от българите на Шумер – Сувар. Връщайки се у дома и ставайки български цар, Маджи разделил централните земи на Идел на три големи области: Булгар (междуречието на реките Волга и Бела), Буртас (десните брегове на река Волга) и Сувар (долното Поволжие и Волжко-Яикското междуречие). Очевидно в Сувар са били заселени българските преселници от Шумер. А техните сродници, останали в Турция, изпитали властта на персийските, гръцките, римските и византийските завоеватели.

В III в. пр.н.е. аристокрацията на причерноморските скити отказала да се подчинява на Древнобългарската държава. В отговор българската войска разорила скитските земите и същевременно се опитала да присъедини към Идел и Турция. Във II в. пр.н.е. българските войски нахлули в Армения, но поредна династическа разпра им попречила да развият успеха си . . . След това българските владетели от I и II хунска династия (II – IV в. сл. н.е.) предприели още няколко опита да завладеят Турция, но всеки път вътрешни разпри сривали военните походи . . .

В началото на VI в. сл. н. е. иделският цар Булгар (II хунска династия) отново се опитал да присъедини българската Турция към Древнобългарската държава. В 516 г. суваро-българското опълчение настъпило през Дербент и разгромявавайки оказалата се на пътя му Армения, изтласкало византийците от Кападокия (Централна Турция), Галатия (областта около Анкара) и Понт (Северна Турция). Този успех бил постигнат благодарение на поддръжката на турските българи. Но тогава се възвисил средноазиатският Тюркски (Новотурански) каганат, образуван отчасти от турските българи, преселени от персийските владетели от Турция в средноазиатските райони. Новотуранските владетели кагани заставили Идел да им плаща данък, а в 522 г. сключили съюз с Византия. Под натиска на новотуранците българската войска наново отстъпила Турция на Византия. В 527 г. Булгар умира и на власт дошла неговата жена – суварката Бояр-Къз (Боарикс), основала нова древнобългарска династия – Суварската, и жестоко наказала участниците в похода срещу Византия. Но за масата от българския народ по-важна била съдбата на своите сродници в Турция. Затова в 559 г. българите направили още един опит да проникнат в Турция през Армения. Но тук в степите се появили аварите и новият поход бил прекъснат.

В края на VI в. на власт в Древнобългарската държава дошла династията Булгар и Идел най-после – и завинаги – получава името на господстващия в нея североогузки български народ – булгар (България). В началото на VII в. българите владеят територията от Дунав до Енисей. Наистина, в края на VII в. България отстъпва част от своите долноволжки и причерноморски земи на II Новотурански (Хазарски) каганат, но охотно взема участие във всички походи на хазарите към Задкавтазието, с цел да се доберат до своите турски братя.

В 737 г. българите започват да приемат исляма и недоволни от това, хазарските кагани – под натиска на Византия – развалили съюза си с Българската държава. Тогава българските владетели присъединили в годините 960 – 970 територията на Хазарския каганат към Българската държава и възобновили опитите си да стигнат до Турция през Кавказ. Българският историк от XII в. Якуб Ибн Нугман отбелязал, че българският емир Талиб, веднага след ликвидирането на Хазария, решил да опита да се добере до Турция през Средна Азия. В края на Х в. един от най-богатите огузо-български феодали – Селджук II – с отряд български войни направил набег на Хорасан. Неочаквано този поход се оказал успешен и южните огузи – туркмените, признават Селджук II за свой вожд, а неговите потомци – Селджукидите, овладяват в Х до средата на ХI в. Средна Азия, Иран, Афганистан и Сувар (Ирак), и създават още една огузка империя. В 1071 г. византийската армия до българския град Мен-Чокър (Манцикерт) преградила пътя на войската на Селджукидите, движеща се към него в Турция. В разгорялата се битка селджукските войски отначало били отблъснати и дори мислели за отстъпление. Но тогава младият български принц емир Адам, помолил селджукския султан Алип (Алп)–Арслан да придвижи напред своя български отряд, който наполовина бил съставен от конниците на волго-донските огузи на хан Дугар. Когато българите се вдигнали в атака, намиращите се във византийската армия турски българи видели родните червени български знамена с полумесец на дръжките и незабавно преминали на страната на Адам. След това трогателно обединение между братя съплеменници византийците се стъписали и отстъпили, а селджукската армия с цялата си мощ поддържала настъплението на българския полк. Врагът бил разгромен напълно и голяма част от Турция накрая отново преминала под властта на своите родни огузо-български владетели в лицето на селджукските султани.

За тази поддръжка огузо-селджуките помогнали на Адам в 1076 г. да отвоюва българския трон от съперника си.

Гражданските войни в България и нашествието на китайците и оймеките (които заели част от скитските земи и също получили за това българското прозвище “кипчаки”) попречили на българските канове (царе) да овладеят Задкавказието и да съединят своите владения с владенията на селджукските султани. Но въпреки това, северно-огузката българска държава (Ак Булгар Йортъ) и огузо-селджукските султани (също северни огузи по произход) били в постоянен съюз и даже заедно се опълчвали срещу китайците в Средна Азия (средата на XII век) и срещу кипчаците в Крим (1221 г.). Огузо-българите в Турция, живеещи там от Шумерско време и дали на тази страна името Турция, заедно с южните огузи, доведени тук от Селджукидите, образували една огузо-турска нация. Тъй като езикът на турците се формирал върху основата на българския тюрки, то литературата на двете държави – България и Турция – винаги се е смятала за тяхно общо достояние. В Турция се разпространявали дастаните на българските поети (“Кисекбаш китабъ” на Абдаллах ибн Микаил Башту, “Къса-и Юсуф” на Гали и др.), а в учебниците на българските ученици били включвани произведения на най-крупните турски писатели. Българската и турската архитектурни школи също били толкова близки, че каненето на български строители и архитекти за строителството на джамии и дворци в Турция било нещо обичайно. А откриването през 20-те години на нашето столетие на един от преписите на “Записките” на българския учен от Х в. Ахмед ибн Фадлан станаха общ празник на тюрко-българските народи . . .

Но нека у читателя на остава впечатлението, че българската държава е проявявала активност само на юг. Българските владетели настойчиво са се опитвали да се утвърдят и в Западна Европа. При това българите успешно използвали своя флот. Ако от Шумер българските кораби бейнеки и платноходите кеме ~ кебе (“плаващи срещу течението”) плавали до Магун (древнобългарското название на Индия) и до Мил-Аку (българското название на Нил, а понякога и на цяла Африка, буквално означаващо “Черна река”), то в Идел българските учкуи (от уч каек – “три лодки” – съд, побиращ товара на три лодки) господствали без конкуренция по Дон, във Волго-Камската речна система и в Българското (Каспийско) море. В Сакланско (Черно) и Румско (Средиземно) морета ужас предизвиквали българските платноходи “олгети” (от тази българска дума е произлязла руската оладя – “ладия”). В крайния Север подвижните български морски съдове – кочи (от българското коч – “пресичам, преминавам, прехвърлям се, премествам се”, “сгазвам, прегазвам, смазвам, смачквам, “въртя се”) отдавна плували от устието на Бий-су (Печора) до Енисей на изток и до Атлантическия океан (“Садум или Фаранг дингезе”) на запад. На българите били добре известни Кара Арал (Ирландия), Кара Садум (Англия), Ессе Ил – “Горещата страна” (Исландия), Галидж или Фаранг (Франция), Алман (Германия), Анатъш (Дания), Ег Садум (Норвегия), Бисте Садум (Швеция) Артан (цяла Прибалтика, понякога – Естония, Латвия и Литва), Байлак (Полша).

Източниците отбелязват, че още през епохата на Римската империя морски съдове от Западна Европа плавали до страната в Крайния Север – Тел (т.е. Идел). По-късно в страните от Скандинавия и в Англия наричали България още и Биярма (от българо-финското Бияр – “Българска” и ма – “земя”). Тези плаванията ставали през територията на Норвегия. Няма съмнение, че част от Северния морски път – от устието на Печора в Идел (България) до Западна Европа – е бил основан от българите съвместно с норвежци. Този път е съществувал до края на ХIII век, когато морските съобщения на България със страните от Западна Европа били прекъснати от татарските нашествия. За активността на българите по море свидетелстват и географските названия: Испания (от българското название на местния маяк Ас Баган – “Божествен или Висок стълб”), проливът Дарданели (от българското Тартанул – “Канал”, “Провлак”) и др.

По суша връзките на българите със Западна Европа били не по-малко здрави и активни. През V в., в епохата на II Хунска династия, българските войски завзели територии от Франция до Карпатите и главната квартира на българския цар Айбат Атила (така той се е наричал сам в чест на своята родна страна – Идел–Атил) била в центъра на Германия. Част от германските родове започнали да дават войници в българските охранителни части – англи (охранявали крайбрежието, затова названието им произхожда от българската дума анг – “вода”, “подводна река” и означава “хора, охраняващи до вода или водещи наблюдение по крайбрежие”) и сакчи (охранявали пътищата и други обекти във вътрешността на Хуно-Българската държава). В края на краищата българските думи англи и сакчи (тази българска дума означава “охранител”) се превърнали в названия на две части от германците – “англи” и “сакси”. След смъртта на Атила, както пише Гали, англите и сакчите изпаднали в трудно положение: нали съседите им се отнасяли към тях враждебно заради служенето им на хуно-българските царе. Затова англите заедно част от сакчите (саксите) се преселили в Кара Садум и я нарекли със своето българско служебно име Англия (от “англи”), а другата част от саксите заминала в глъбините на Германия.

Немският народ е съхранил спомен за господството на България в Западна Европа и е направил Атила герой на своя епос “Песен за нибелунгите”.

През IV – VII в. групи българи, спасявайки се от междуособиците на своите управници, нееднократно се разселвали по териториите на Германия и Италия. Не случайно в Германия се намира град Магдебург, названието на който се е получило от българското Маг – “Вълк” и немското бург – “град”. Между другото, именно близо до този град се е намирала известната в Германия светиня “Вълчият камък”, свързана очевидно с българския култ към духа на Вълка.

Интересно е, че и названието Франция произхожда от българското название на реката Рейн – Фаранг “Равнинна (фар) река (анг)”, тъй както българите наричали фаранги пиринейските германци, преселили се по-късно във Франция (от българското фаранг е произлязло франк, а от франк – “Франция”, “французин”).

Древното название на Испания – “Иберия” означава на български “Богата на метали”. Българската дума билге – “знак, маяк” звучи и в названието на Белгия . . .

В Европа представителите на II хунска династия Дуло, управлявали в България от IV в. от н.е. до 1584 г., основали цяла поредица държави. В началото на VII в. по-младият брат на българския цар Курбат – Кубрат (потомък на Атила) – бек Шамбат Кий (неговото име е получил градът Киев) основал на териториите на Чехия, Словакия, Унгария, Полша, Прусия, Задкарпатска Украйна и част от южнославянските, австрийски и немски земи огромната държава Дулоба – “Страна на Дуло”. В Западна Европа наричали Шамбат “Само”, а държавата му – или Само, или Дулеб(а). Според Гали, от Шамбат водели родословието си владетелите на Байлак (Полша) и Маруба (Чехия, Моравия). След разпадането на Дулоба, част от българите на Шамбат отишла в Прусия, където се запазила в качеството на особен род под името семби (“семб” – от Шамбат, Само). През VII до XIII век сембите постоянно служили във войските на България. От този род произлезли основателите на литовската държава.

В същия този VII век част от българите, начело с малкия син на цар Кубрат – Аспарух, отделила от България нейната придунавска част и провъзгласила тази територия за отделна Дунавско–Българска държава (днес – държавата България със столица София).

В 894 г. по-големият син на българския цар Алмъш Джафар (потомък на Кубрат) – Арбат (Арпад), с част от българите и унгарците (мадяр) излязъл от България към Средния Дунав и основал Унгарското кралство. Българите основали град Будапеща – днешната столица на Унгария – и до ХIV в. заемали в тази държава видни постове, запазвайки при това своята ислямска вяра.

В 922 г., според съобщение на Гали, друг български принц, братовчед на цар Алмъш Джафар – Угър Лачини (по-късната руска летопис от ХII в. е предала името му като “Игор Рюрикович”), основал отделно от България украинската държава Рус със столица Киев. Впоследствие от украинската Рус се отделило Суздалското княжество. Още по-късно Суздалското княжество започва да се нарича Московия (Московско–Руска държава, Русия). Но и в Украинската, и в Московската държава управлявали потомците на същия Угър Лачини – “Рюриковичите”. Не случайно национален символ на Украйна станал гербът на българския род Дуло – (“тризъбец”), а столица на Московията – град Мосха, основан от българския цар Ахад Мосха в 1088 г. (по данни на Гали) и получил неговото име (в Суздалско названието Мосха добива формата Москва и вече от Москва произлязло названието на Московска държава).

В средата на XIII в. преселници от България (сред които бил Бейбарс) основали в Египет Мамлюкската династия . . .

За размаха на икономическите връзки на Идел (България) с други страни по света свидетелстват фактите за чести находки в България на предмети от шумерското, древноримското, германското, украинското, скандинавското, китайското, хорезмийското, иранското, кавказкото, близкоизточното и египетското производства. От друга страна, огромно количество български монети и други вещи са намирани в Германия, Норвегия, Швеция, Полша, Балтика, Молдова, Украйна, Русия, Унгария, Италия и други страни. Източниците неведнъж отбелязват пристигането в България на посланици търговци и пътешественици от Испания, Норвегия, Швеция, Унгария, Италия, Франция, Ирак, Египет, Иран, Средна Азия, Турция, Афганистан, Индия, Исландия, Китай, Монголия, Кавказ и други страни.

В много езици по света звучат български думи: армия – от българската урма (“всеобщо опълчение”), бригада (от българската бриг – “областно опълчение”), солдат (от българската солдаш – “наемен войн”), казак (от българската казак – “доблестен рицар, сражаващ се без защитно снаряжение в знак на пренебрежение към смъртта и дал обет да не се жени, докато не извърши редица войнски подвизи”), улан (от българската улан – “тежко въоръжен рицар, гвардеец”), хусар (от българската хузар – “леко въоръжен кавалерист”), шеренга (от българската чериг – “войска, подготвяща се за започване на война или бой”) и т.н. Българите са подарили на народите по света не по-малко от две хиляди свои думи – като се започне от думата “чугун” (от българската чуен) и се стигне до думата “олимпиада” – (от българската алам – “знаме”).

Героите на българските митове живеят в легендите, приказките, обрядите и поемите на индийците, французите, китайците, гърците, арабите, италианците, иранците, евреите, монголците, украинците, русите, грузинците, исландците, скандинавците, англичаните, индианците, а също и в ислямските и християнските предания.

Географската област Перм (това българо-финско название означава “Българска земя”), български по произход са названията на градовете Казан (Газан), Хлинов (Колън), Набережние Челни (Яр Чаллъ), Елабуга (Алабуга), Самара (Самар), Симбирск (Симбир), Саратов (Саратау), Царицин (Саръчин), Харков (Харка), Полтава (Балтавар), Курск (Хурса), Мангазея (Менхаз), Тюмен (Тюмен), Омск (Омек), Пенза (Кибензай), Воронеж (Борън Инеш) и други – напомнят за миналото на Българската държава.

Названията ненци и ерзи означават “жители на България”, а имената на народите чуваши и черемиси, чермиши (марийци) са образувани от названието на социални слоеве в Българската държава: “чуваш” – от българското субаш – “държавен селянин”, “чермис” – от българското чирмъш – “войн, опълченец”.

Но днес целият свят равнодушно гледа на това, как именно този български народ от 1920 г. е подложен на безчовечна дискриминация.
В Русия и Татарстан на българите е забранено да се наричат със собственото си име “българи” и милицията насила ги заставя да получават документи (паспорти и др.), в които са записани названията на други народи – руснаци, татари, башкорти и т.н.

На българите са отнети всички национални права, даже правото да знаят собствения си език “тюрки”, своята история и култура. Българите вече не знаят “тюрки”, лишени са от възможността да четат произведенията на български автори (те не се издават), да бъдат избирани в органите на властта, да имат свои учреждения за образование, наука и култура.

Протестиралите срещу безправното положение на своя народ българи бяха унищожени в епохата на сталинизма. През 20-те – 70-те години дискримина-торите унищожиха хиляди български книги, джамии и други паметници на българската култура, а шедьоврите на българското изкуство и съкровищата на българските царе – националното достояние на българския народ – скриха в тайниците на московските и ленинградските музеи. Кое може да бъде по-страшно от гнета, при който народът е лишен от абсолютно всякакви права и бива безнаказано избиван, при който мъчителите изпращат на 10-годишна гибелна каторга само за четене на забранена български приказки, при който пред очите на живите с трактори и танкове биват прегазвани хилядолетни български гробища и разрушавани джамии, при който народът е подложен на унизителни расистко-шовинистични експертизи, имащи за предмет “етническата чистота”.

Какво е това? – отплата на човечеството за приноса на българите в световната цивилизация?

Едва ли това е отплата на самите народи на Земята. Та нали на света няма добри и лоши народи, а има добри и лоши хора. Но ако това е отплата на народите, то нека тогава те намерят възможност да спрат невиждания геноцид над българите от Волго-Урал. Нека те изкажат своите чувства на правителствата си, които не чуват воплите на изтерзания български народ. Нека най-накрая падне траурният флаг “алам” и да свърши страшната епоха на расистко-шовинистичната дискриминация на българите в Русия и Татарстан.


копие от http://kamaraden.narod.ru/Farhat.htm







Гласувай:
6



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bojo12345
Категория: Политика
Прочетен: 3630777
Постинги: 1932
Коментари: 4403
Гласове: 18518
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031