Интервю с Хари Кунзру:

Съществуват редица механизми, чрез които поведението се насочва в определена посока. Технологията на следене и контрол е отвъд най-смелите
мечти на вече слезлите от власт диктатори. Само трябва да обърнем поглед към Китай, за да видим възможностите за дистопично развитие в рамките на
новите технологии – в тази страна точките на хората в социалната кредитна система, данните за тяхното  ДНК и движенията им в пространството се намират в една и съща система.
В книгата е вплетена и друга история – тази на Моника, бивша проститутка, чийто живот е съсипан от ЩАЗИ.

- Защо избрахте тази история?

Бях силно заинтригуван от дейността на ЩАЗИ и техниките за психологическа война. Едно от нещата, които успях да свърша в Берлин,
беше продължителната работа в архивите на ЩАЗИ и разговорите ми с архивисти. В Потсдам е имало университет на ЩАЗИ, в който студентите
били обучавани как да съсипват живота на неудобни за режима хора. Те замисляли и осъществявали действия, чиято цел била да предизвикат поредица от разочарования.

Например пращаш пакет по пощата, но той е отклонен от адреса. Идва момент, в който нищо не се развива както трябва в твоя живот. Тъй като тази държавна структура вече не съществува, ние си мислим, че всичко това
завинаги е приключило, но много от тези инструменти за манипулация и обезсърчаване на хората продължават да се използват.

- Романът ви „Чисти сълзи“ се занимава с расовите проблеми в САЩ и въпросите, свързани с идентичността.

Това е далновиден текст, написан преди настоящата вълна от протести.
След филма „Мръсният Хари“ в Америка се появи жанрът полицейски екшън-трилър, в който биенето на задържани е част от работата на полицията. Този жанр налага представата, че ако следваш правилата, няма да можеш
да си свършиш работата. Също така имаме филми като „24“. И тук се внушава идеята, че заподозрените могат да бъдат измъчвани и този подход работи. В тях се толерира насилието и престъпването на закона.

В тази страна виждаме хиляди малки полицейски служби, чиито полицаи имат правото да убиват. Дори в един малък град могат да се видят тежко въоръжени полицаи, чиито оръжия идват от Ирак и Афганистан. За човек с чук в ръката всеки друг изглежда като гвоздей. Войната е дошла вкъщи. Ужасът, който сполиташе хората от Средния Изток през първото десетилетие на 21. век, сега шества по улиците тук.

- Как се чувствахте по време на карантината?

Бяхме в Бруклин и преминахме през няколко фази. През първата, март и април, беше твърде напрегнато, сирени огласяха квартала по цял ден и през цялата нощ, стараехме се да не се срещаме с други хора. След това напрежението
малко спадна и започнаха протестите, хората замерваха със запалителни бомби местните полицейските участъци и изведнъж всички се оказаха отново на улиците.

Не съм американски гражданин и мога да бъда задържан след депортиране, но се включих в протестите и прекосявах Бруклинския мост наред с хиляди други протестиращи. Изпитвах странно усещане – да бъдеш сам дълго време и
изведнъж де си обграден с толкова много хора. Сега тук не се отчита голям ръст на позитивни резултати, но има експлозия на случаи на юг и се подготвяме за мрачна есен.

Изобщо не се проследяват контактните на заразените и големите пропуски на правителството стават очевидни. Мисълта къде можем да се озовем в края на годината е твърде изнервяща.

Преведе от английски:
Ружа Мускурова/https://litvestnik.com/wp-content/uploads/2021/03/LV_13-web.pdf

за да ни мерят температурата и да знаят , какво мислиме !
Аз им казвам какво мисля , за да си опичат акъла !
Защото могат да ми запушат устата , но утре ще потънат заедно със всички нас !
Ако се заблуждават , че ще се измъкнат поотделно , самички , няма да стане !
Всички сме в една лодка и геройски потъваме заедно !