Същия ден, когато умря бай Христо Мутафов, умряха още 20 възрастни лагеристи от азиатски грип. Началникът на лагера, полковник Иван Тричков - брат на небезизвестният комунистически герой Владо Тричков, пристигна и каза: „Малко са умрелите! Искам трупове, трупове!..." (76).
Д-р Найден Найденов („Белене"):
„... Понякога постоянният вятър на острова (остров Персин в „Белене", наричан от лагеристите „Моргата") донасяше провлачена тъжна песен, която напомняше ридание над гроба на скъп човек. Много пъти се чуваше: „Помощ, на... му стана лошо, припадна". А веднага след това стоящият за охрана милиционер циганин подвикваше: „Не викайте, ба! Голяма работа, жа умре една гад..." (103).
Владимир Свинтила („Богданов дол"):
„... Почват първите инквизиции. Те се правят показно - това е „приемът". С един удар е повален някакъв студент - фрактура на черепа, менингит и екзитус (смъртен изход)! Но има и пострашно. Възстановени са забравените отпреди реформите на Александър II шпицунтери (бой под шпалир). Но това не са шпицунтерите, рисувани от Шевченко. Там те удрят един път и ти продължаваш. Тук върху ти се изсипва град от удари. Но има
по-страшно: убийството с удар на тояга в соларния плексус. И тогава хвърлят трупа на свинете..." (23).
„... Не ги гледай никога в очите. Свеждай очи. Правият поглед се наказва със смърт.
Един бе погледнал Остап Гершанов* право в очите. И бе повален - беше му счупен гръбнакът. Въпреки това стоя още една година. И когато излизаше от лагера, излизах и аз и го видях, ходеше на четири крака, влачеше се по корем, Гершанов*му четеше  някакви наставления от висотата на ръста си. А бедната човешка жаба гледаше нагоре с разбита уста (Гершанов* го бе ритнал в устата!). Бедната човешка жаба..." (23).
Димитър Сираков („Белене"):
„... На този остров (остров Персин в „Белене") човекът бе извън закрилата на всеки закон и всеки момент можеше да бъде застрелян с повод или без повод. Хиляди намериха своята смърт. И когато прасетата започнаха да изравят труповете, трябваше
да се закрие свинефермата... В деня, в който беше заклано едно куче и вече имаше 60 случая на умрели от глад, на острова пристигна някаква комисия от добре охранени хора от София и със собствените си очи видяха как черния дроб на кучето се обръщаше във врящата тенекия.." (23).
Асен Рашев („Белене"):
„...Отивайки към тоалетната, на 10 крачки от пътеката видях един лагерист, който държеше в дясната си ръка котленка (котленките, които ползвахме за събиране на убитите жаби, змии, и варяхме от ярмата качамак). Беше се хванал за дебелия кавак,
а срещу него милиционер с насочен шмайзер викаше и псуваше. Лагеристът с ужас в очите се молеше: „Не ме убивай, не ме убивай!" Недоизрекъл молбата си за трети път - откос от шмайзера, и жертвата се строполи на земята. Милиционерът, може би
стъписан, изчезна, вероятно да докладва. Връщайки се обратно, видях жертвата с лице, обляно в кръв. В дясната ръка стискаше котленката, чието съдържание - царевична ярма, се беше изсипало върху тялото му. Явно бе тръгнал към огнището да си вари качамак..." (23).
„... Бай Иван Йондев - анархокомунист от Кюстендил, беше също мой приятел. Добър човек и веселяк беше. Една сутрин, когато колоната се движеше към обекта, той се отклони десетина метра встрани, за да убие с пръчка една жаба (за храна). Изведнъж се чуха изстрели и бай Иван се строполи с лице върху земята. Всичко свърши. Той беше мъртъв..." (23).
Иван Делийски („Белене"):
„... Върбите са нещо като гранични стълбове, очертават границата между лагера и.... България. Минеш ли тази линия, Вътрешните войски стрелят без предупреждение. Да, ама като работиш, де ще я видиш върбата и въображаемата линия... По едно време чуваме: пак-пак! так-так! Стрелба, ама не от шмайзер. Дотичва през ливадите и върбалаците Минчо Панов и се бухва в нас. Какво става, бе? Убиха ги, двамата ги убиха! Ония, с които той косил, навлезли, както косят, в „българско" и ги убили на
място..." (23).
„... Докато лежах в лазарета, 11 души умряха от глад. Погребваха ги на съседния остров, на запад е от нас - остров Магарец. Няма една тревка там, няма едно храстче. Пясък само. Там са зарити най-малко хиляда трупа, и от Ловеч докарваха мъртви там..." (23).
Теодора П. Калайджиева; Янко К. Кожухаров:
„На 20 април 1990 г. по Радио София бе съобщено за колективен гроб край Благоевград, също създаден в есенните дни на 1944 г., а имаше сведение за жестоко погребение и край Перник, пак по същото време. Там изчезнали адвокатът Владо Йонов от Радомир, председателят на кооперация „Съгласие" в Перник -Тачо Пеев; Цеко Марков, Иван Петров Комитов и много други. Без съд и присъда, тези хора са били хвърлени живи в 300-метрова шахта..." (53).
Румен Пенков („Кофалджа" - „Мъртвата долина"):
„... На ръце лагеристите донесоха един човек. Оказа се, че е Христо Генов, народен представител на БЗНС „Никола Петков" от Чирпан. Той беше излязъл от болница с кръвоизлив от язва на стомаха. Към обяд пристигна комендантът Стефан Китов, облечен със сталински мундир, и отиде при бай Христо, който лежеше на земята под една круша. Започна да го рита с подкованите ботуши. Бях на стотина метра и виждах как човекът умира. След това лагеристи го донесоха на ръце в лагера, но казаха, че
вече бил мъртъв. Не знам дори дали е погребан..." (23).
Дончо Стоянов („Белене"):
„... Началникът ни - Стефан Китов, беше садист и убиец. Веднъж, помня, влезе в помещението и се заяде ей тъй без причина с анархиста Иван Йондев: „Ти какъв си, бе?" Онзи мълчи, „Човек", казва. „Знаем, че си човек, избухна началникът, но аз
съм комунист, а ти какъв си?" Не му изтраяха нервите на нашия и си позволи да отвърне: „Аз за разлика от Вас съм просто човек". На другия ден охраната го застреля. Бяхме на работа на „Носа". Който от лагерниците минаваше покрай мястото, оцапано с кръв, оставяше по шепа лайкучки... Не се церемоняха и със своите хора. Информатори-те си сред лагерниците най-често убиваха. Никой не знае къде и как..." (23).
Христо Пеев („Белене"):
„... Понтонът „Ужас" - това име ще му остане в епопеята на „Белене". Тридесет и пет младежи, предимно от забранения Земеделчески младежки съюз, трябва да изтърпят наказание, което трудно би хрумнало на самия Берия*. В началото на януари при минус 10-20-градусов студ те престояват 14 денонощия под открито небе, брулени от вятъра, без да могат да седнат или да излязат от водата, която през нощта замръзва, а през деня едва-едва се размразява. Трудно е за нечие въображение да си представи по-голям кошмар. Малцина остават живи, но осакатяват за цял живот с ампутирани от измръзването крайници..." (23).
Димитър Куманов (Кюстендилски затвор):
„... Системата на безогледен терор беше повсеместна. Тя не отминаваше и затвора-болница - Кюстендилския затвор. В него бяха събрани при сравнително по-лек режим предимно туберкулозни затворници. Един от тях бе Петър Гюров, висок, хубав мъж
на около 40 години, приветлив и сериозен човек. Земеделец по убеждения. За негово нещастие управата реши да го вербува за доносник. Гюров възмутен отказал, при което изтървал и някоя по-силна дума. Грабнаха го нанякъде. След няколко седмици върнаха на одеяло една жалка човешка сянка, обезкървена и измъчена до неузнаваемост. Говореше с върховно усилие с много тих и бавен шепот. Почина..." (23).
Христо Николов („Белене"):
„... Между лагеристите имаше и хулигани (криминални рецидивисти). Иван Кантов ми казваше кой от хулиганите е бил натоварен от управата да извършва убийства в лагера на белязани хора. Иван беше на същата длъжност и по-късно, когато идваше молотов-ката от Ловеч с трупове. Поемаше чувалите (субитите) и ги товареше на понтона, а после ги откарваха на остров Предел, където ги закопаваха в шанци, дълбоки 40 - 50 см.
Разправяше ми, че свинете от свинарника на острова ги изравяли и разкъсвали...
Иван Кантов спеше при нас, в монтажната работилница...Оставаха му пет дни до излизането му от затвора. Започна да си подарява дрехите на нас, които оставахме. Беше лежал вече над 15 г. Но той не излезе. Това, което зная е, че полковник Т го е
застрелял с пушка от прозореца на щаба. Премахнаха го, за да заличат част от следите!..." (23).

Ужасяващи неща и всички зверства с имена... /Свеждай очи. Правият поглед се наказва със смърт./