Заговори се напоследък за кича в изобразителното изкуство по определен повод. Специалистите казват, че в основата му е копирането, сляпото копиране, без собствен стил. Веднага ще се съглася, че такова копиране води до кич, но дали се изяснява изцяло въпросът с това обяснение се съмнявам.
Във връзка с копирането се сещам за великите художници, които са копирали картините на предшествениците си, за да се учат от тях. Ван Гог е сред тях, правил е копия на картини на Дьолакроа и Франсоа Миле. Но как ги е копирал! В копията му пулсират ярките му мазки, сякаш нервни влакна, стилът му проличава и копието ни  вълнува  като негова картина. Друг пример- работа от натура. Етюдът трябва да  постигне максимална близост с обекта във всяко отношение- форма, светлосенки, детайли, атмосфера,  перспектива. Но великите художници и в етюдите са оставяли нещо от себе си, от стила си. Защото философът Емил Чоран пише, че стилът е вроден, че това е същността на човека. За студентските етюди на Врубел са казвали, че безпогрешно са пресъздавали натурата , но все пак са били някак особени. Особени са били, защото великият художник, макар и още студент, е влагал в образа на предмета и вътрешния му живот. А за да предадеш вътрешния живот на един предмет,като стол например , ще да е необходимо особено виждане, което ще да е и съзерцание, и размисъл върху предмета- размисъл, достигащ до поезия, за което с възторг разказва Ван Гог в писмата си:
“Фигурата на един копач- няколко бразди разорана нива, -един изглед с пясък, море и небе- са сериозни сюжети и то тъй трудни, но и тъй хубави, че си струва да заложиш живота си, за да предадеш поезията, която се таи в тях.” (от писмо на ВанГог,август 1882г.)
Х.Д.Торо също казва, че Бог може и да е във вечността, но той е и тук, и сега, във всеки предмет. Затова е важно да поглъщаме действителността усещайки Бог в нея всеки момент, тоест чувствайки вътрешния живот в нея. Мисля, че тази способност да виждаш и да предаваш вътрешния живот на обекта отличава истинския творец от този, който създава кич . Последният може да предаде  формата, обема, светлината, перспективата по всички правила на академичното рисуване и пак творбата му да не принадлежи на изкуството, бидейки куха без вътрешния живот. Примери много. Изкуствоведът и художник Роджър Фрай (1866-1934) говори в книг ата си "Въображение и рисунка", че прочутият за онова време портретист Джон Сингър Сарджънт не е истински творец, защото портретите му предават само външното, най-вече външния блясък на дамите. Много са и обратните примери. Не са спазени почти никакви академични правила, а творбата е истинска, дори гениална- като нашите наивистични икони от 17- 18 век или картините на Нико Пиросмани.

Или въпросът с кича ( или кога една картина може да се нарече  творба на изкуството) опира до нещо, което не може да се определи с думи- до невидимото, което не всеки може да види. За тази способност Х.Д.Торо казва следното:„Какво са историята, философията, поезията, та дори и най-доброто от тях, какво представлява най-отбраното общество, какво е най-прекрасно устроеният живот в сравнение с умението да съзираш отвъд  видимото?“ 

Точно поради това, че задачата на художника в античността и  ранното средновековие по принцип е била според тогавашните разбирания предаване на външния образ на предмета, на художниците се е гледало като на занаятчии за разлика от поетите, които са били считани за творци, виждащи и възпяващи невидимото, духовното не само в заобикалящия ги свят, но и вътре в тях самите. И това " вътре в тях самите" е и дарбата, и индивидуалността, и стилът. На художниците започват да им признават правото на творци на духовни ценности доста късно. Рембранд е един от първите, които държат и устояват своята индивидуалност като творци, поставящи на фокус същественото, което се вижда само със сърцето, вдъхновеното сърце. Затова в кича няма вдъхновение или ако има, то е само привидно , както всичко останало в него.


Борис Георгиев- портрет на момиче



Джон Сингър Сарджънт- Портрет на момиче

Разликата между двата портрета от гледна точка предаване на невидимото, вътрешния живот, не е незабележима. Напротив- Сарджънт сякаш е изобразил не момиче, а порцеланова кукла.



Марлена Юрукова- портрет на момиче, 2020г., акрил, дъска

или обратното - сериозно-несериозен /едно и също е/ - за мен критерий за кич е "не ми допада, не ми харесва". С хубавото допълнение, че постигнато мнение е по добре да се споделя, ако бъде поискано... Обикновено тук, в Сайта - без поискване - се споделят по-рядко ласкавите и твърде често, с украшения от българо-сърбойския порно благословен речник - злорадите, неласкави... Ако това несериозно-сериозно мое мнение би се отнесло към повод или ваше основание да публикувате този материал, който, предполагам, е в отговор на тукашен благонамерен българо-сърбойски ориенталец. Ако е така - не се хабете напразно. Приветствам ви, достоен пост.

и не за пръв път пиша за изобразителното изкуство. В случая повод наистина беше една злободневна тема, но само повод, а не причина.
И смятам, че е хубаво да се пише- заради знанието и просветата, за да му просветне туй-онуй на човека. Ако хората прочетяха писмата на Ван Гог или тези на великия ни художник Борис Георгиев, дали щяха да харесват толкова много кича не само в изобразителното изкуство, но и в литературата.
Както и да е, в крайна сметка човек пише или рисува, или се моли, или майстори нещо с ръцете , защото не може инак.
(А постинга, за който говорите, не съм чела и едва ли ще прочета, аз и телевизия не гледам, пък и нямам телевизор. Съвсем случайно попаднах на една статия, написана от името на някаква група художници за злободневната тема с тръбата и тяхното обяснение на кича; тя стана повод и за моя материал.)

приветствах с напълно излишното наклонение: да не се хабите напразно... "Злободневността /на Сайта/, уви е непоправима... и същевременно пък - и забавна. Първите ми срещи с тукашни блогъри попълниха "благословната" ми терминология. Всяко зло - за добро. И вие опитайте да се забавлявате и с шаренията.

изящните портрети на момичета от Б. Георгиев и Дж. Сарджънт и ваш портрет на момиче... Портретът ви "стои" като убедително подусловие, фино поднесен и като завоювано право да се осмеляваш да коментираш кича, да го "изясняваш"... Дори със съзнание за субективност. А субективността е неизбежна... И вашият извод: ..."Или въпросът с кича ( или кога една картина може да се нарече творба на изкуството) опира до нещо, което не може да се определи с думи - до невидимото, което не всеки може да види.", заедно с публикуваната ви творба е достатъчно убедителен за мен, колкото и субективен да е всъщност. Приветствам ви!