Блогът на bojo12345 :: русия два пъти унищожава българската държавност 2

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

04.10.2017 10:11 - русия два пъти унищожава българската държавност 2

Автор: bojo12345 Категория: История

Прочетен: 1127 Коментари: 0 Гласове:

Когато повторно нахлува в България, киевският княз вече има още по-опасни намерения. Мнимият съюз е категорично неравноправен. Борис II продължава да резидира в столицата Велики Преслав, но в нея е разположен силен руски гарнизон. При това през пролетта на 971 г. Йоан Цимисхи среща българския цар във външния град на столицата, докато укрепеният царски дворец явно още от 969 г. е в руски ръце. Обстоятелството, че през 971 г. Светослав е в Дръстър, съвсем не означава, че той едва ли не великодушно е отстъпил Преслав на цар Борис – може би в конкретната ситуация това е чисто стратегически ход. От друга страна, Дръстър не е просто една силна крепост, а представлява своего рода партнираща столица. Факт е, че през 971 г. Светослав в Дръстър екзекутира голям брой български боляри. ((според изворите 300!) – да си припомним какъв потрес предизвиква съобщението на Григорий Цамблак за убийството на 100 видни българи от турците в 1393 г.). Това също ни навежда на мисълта, че съюзът е основан на фактическото заложничество на българския цар и най-видните личности от неговото обкръжение. Светослав смята партньорството си с Борис II за временно. То му е необходимо до постигането на решителна победа над империята, която би открила перспектива за нови споразумения и решаване на вече открития български въпрос. Твърдението, че „Преславец” (някои учени допускат, че става дума дори за Велики Преслав!) е средата на моята земя, показва княза „варяг” във всеки случай не като български съюзник и радетел на славянско братство, а като откровен завоевател. Тези намерения на Светослав стават още по-неприкрити след смъртта на Никифор II Фока, когато неговият приятел Калокир е още по-настойчив в намеренията си да завземе византийския трон с руска помощ. Тоест Светослав разполага с облечен в някаква легитимна форма мотив да завладее България, обещана му от Калокир като бъдещ византийски василевс. Така от агресор, окупатор и тираничен съюзник на Борис II киевският княз съвсем естествено започва да се превръща, ако използваме емоционалния език на старите автори, в чужд поробител.

Водейки голяма и разноплеменна армия, през пролетта на 970 г. Светослав нахлува в Източна Тракия. Варда Склир увлича нападателите в засада и им нанася тежко поражение. Византийският успех остава неоползотворен поради въстанието на Варда Фока в Мала Азия. Склир с част от войските е изтеглен от европейската част, за да се сражава против узурпатора. Руските набези са подновени, а оставеният начело на византийските войски в Тракия магистър Йоан Куркуа не се оказва на висота. Съпротива оказват и българските власти в онези земи, които не са под режим на пряка руска окупация. Известен е случаят с Пловдив – градът отказва да се подчини на Светослав, след което е атакуван и превзет. Разправата с непокорните се изразява в жестоки репресии (хиляди хора са набити на кол) и разрушаване на града. През достатъчно отдалечената 1114 г., когато Анна Комнина заедно с баща си император Алексий I Комнин посещава Пловдив, този някога голям и хубав град все още не се е съвзел от разрушенията на таврите и скитите (т. е. русите) в старо време. Самоувереността на Светослав и хората му става все по-силна, което принуждава император Йоан Цимисхи сам да се заеме с отблъскването на руската заплаха.

В края на март византийската армия, водена от самия император, потегля към Велики Преслав. Ромеите, които винаги са се бояли от влизането в дебрите на Балкана (включително няколко години по-рано при Никифор II Фока), сега необезпокоявано преминават източните старопланински проходи. ромеите са допуснати, а може би и дори водени по опасните планински пътища от българи, доверили се на декларациите на императора че идва като съюзник християнин срещу езичниците руси. Явно такова е било и поведението на българите на юг от Балкана, където армията на Цимисхи се движи свободно, без да се налага да превзема български крепости.

Армията на Цимисхи достига Велики Преслав на 12 април 971 г. Ако вярваме на Лъв Дякон, русите наистина са изненадани, сред тях дори настъпва суматоха. Най-вероятното обяснение е, че те са разчитали да бъдат известени за ромейското придвижване от българите. Това обаче не става, а руското командване е лишено отнепосредствена информация за конкретната военна кампания. Въпреки това пред стените на Велики Преслав се завързва ожесточена битка. Руската пехота търпи големи загуби и е принудена да побегне зад стените на българската столица.Калокир, който по това време е в Преслав, панически заминава за Дръстър, може би за да повика Светослав с главните сили. На 13 април с помощта на стенобойни машини и стълби калените войници на Цимисхи проникват в града. Те овладяват външния град, а руският воевода Свенкел (Свенелд) се затваря във вътрешната крепост. Русите се съпротивляват ожесточено и находчиво, устройвайки клопки на нападателите. Тогава в крепостта са хвърлени запалителни вещества (вероятно гръцки огън), с което по-нататъшната отбрана става невъзможна. Свенкел с оцелелите си войници успява да си пробие път и да побегне към Дръстър.

Във външния град на българската столица Йоан Цимисхи открива Борис II, с когото той разговаря като с господар на българите. Царят е заедно със съпругата си и двете си невръстни деца. Царят получава приятелски уверения, че ромеите идват като съюзници и че за тях врагове са единствено русите. Реалната власт на Борис II обаче не е възстановена, а царската съкровищница е поставена под разпореждането на императора. Фактически Борис се превръща от руски в ромейски почетен пленник и заложник за поведението на българската знат.

На 23 април (Гергьовден) Цимисхи е край Дръстър, пред чиито стени според Лъв Дякон го очаква 60-хилядната руска войска. Кървавата битка завършва с тежко поражение за русите. Оцелелите се укриват в здравата дунавска крепост, а Цимисхи изгражда укрепения си лагер на една височина (може би дн. Меджиди табия). Скоро пристига и огненосният византийски флот, което въодушевява ромеите и носи униние в руския лагер. Ладиите веднага са скрити в подножието на крепостните стени. Светослав попада в пълна блокада, за която не е подготвен. В Дръстър няма дори достатъчно хранителни припаси. Византийско-руските схватки пред Дръстър продължават близо три месеца, при което силите на Светослав се топят от ден на ден. На свой ред Цимисхи засилва армията си, призовавайки пред Дръстър гарнизоните, оставени преди това в другите крепости в района. Светослав прави дързък нощен излаз, за да се снабди с припаси, но постепенно над армията му надвисва сянката на глада. Не помагат нито опитите за създаване на собствена конница (слабото място в руската военна тактика), нито езическите жертвоприношения и екзекутирането на подозираните в измяна български боляри. Лъв Дякон споменава и за човешки жертвоприношения с български младенци (бебета).

Битката, решила изхода на цялата война, е на 21 юли 971 г. Русите дават много жертви, а храбрецът Анемас (покръстен арабски принц) успява да рани тежко в рамото самия княз.След тежкото поражение русите се съгласяват на преговори. Условията на договора отразяват пълната византийска победа – киевският княз се заклева да бъде съюзник на империята, като декларира отказа си от претенции към Херсонската тема (Крим) и България. На русите великодушно е позволено да се оттеглят в родината, като са снабдени с хранителни припаси.

Скоро русите потеглят по обратния път към Киев, но се налага да пре-зимуват при устието на Днепър. През пролетта на 972 г. Светослав се опитва да продължи пътя си, но при Днепърските прагове (т. е. северно от днешния гр. Запорожие, Украйна) попада в печенежка засада. Тук князът намира своята гибел, а от черепа му по заповед на печенежкия каган Куря е изработена обкована със сребро чаша – свидетелство за близостта на печенежките вярвания до онези на старите българи.
Цар Борис II е официално развенчан, като му е заповядано да снеме царските знаци (тиара, багреница, червени ботуши и пр.), което става на специална церемония в императорския дворец. Борис получава високата титла „магистър”, докато за Роман не се споменава нищо специално. Двамата братя остават под особен надзор, продължил до бягството им през 978 г. Така от византийска гледна точка България престава да съществува като суверенна държава, а административното й преустройства трябва да я превърне (първите стъпки в тази посока са вече направени) в неразделна част от византийската имперска територия.

копие от
http://www.extremecentrepoint.com/archives/4878

Нагоре