Блогът на bojo12345 :: Кой е този полицай?

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

15.11.2020 08:03 - Кой е този полицай?

Автор: bojo12345 Категория: Други

Прочетен: 817 Коментари: 0 Гласове:

Непознатият Амзел е колега на съветския военен разузнавач генерал Иван Винаров, приятел на артистичните любимци Мими Балканска, Нели Карова и Ружа Делчева .Той уведомява само цар Борис Трети за атентата в черквата „Св. Неделя" на 16 април 1925 г., разкрива истинската роля на Йосип Броз Тито, на Тр. Костов, Георги Димитров и В. Коларов. По-успешен разузнавач дори и от д-р Рихард Зорге.
Петър Амзел е и аналитик, и програмист, и дори проявява качества на политик

През пролетта на 1943 г. уволненият две години по-рано началник на отделение А в Дирекцията на полицията Петър Амзел прави следния анализ и съответната прогноза: „Партизаните в гората са миниатюрен образ, продукт на едно грамадно по численост недоволство на народа. Партизаните се представляват от хора с комунистически манталитет, по същество те са само авангард...

Вместо да се води безрезултатна борба с шумкарството, четничеството, партизанството, трябва да се води борба с недоволството. Недоволството може да се събори само като се върне на държавата нормалния партиен живот. Той трябва да излъчва отговорно правителство. Тази естествена връзка между народа и правителството, шумкарството само ще отпадне...“

Задачата на отделението, което той е ръководил, се е състояла в борба с комунизма и съветската агентура у нас. А Амзел е първият му началник, откривател и учител на полицая легенда Николай Гешев.
Юридически Петър Амзел е уволнен през октомври 1941 г., но фактически той по свое желание е напуснал полицията още през пролетта. Причината, както споделя неведнъж, е несъгласието с държавната политика, наблюдавайки отвътре безперспективността на работата на органите на реда.

След това Германия обявява война на СССР и у нас се разгръща партизанско движение. Тогава той заявява: „Никой в полицията не е подготвен и ще се работи по определен шаблон. Ще бъдат разкривани много конспиративни групи, но комунизмът няма да намалява, а напротив – ще се разраства. Разбрах ясно неправилно поставените на полицията задачи и средствата им за решаването. Невярно и неточно информираното правителство поради неумение, неопитност, недоглеждане или пък, недай Боже – умишлено, винаги ще води до големи пакости за страната.

У нас всички са недоволни – и чиновници, и търговци, и военни, и работници, и селячество. Спрян е нормалният ход на политическите организации, налага се мнението на управниците на страната – едно съвсем малко и ограничено малцинство“.
Що се отнася до махането си от полицията, Амзел обяснява: „Причина за напускането ми беше различието между мен и началството ми по същността на полицейската служба в нейната цялост по големите и малки задачи на политиката, тактиката и решаването на тия задачи“.

Дори тия откъси от разбиранията му са достатъчни всеки честен съд да оневини бившия полицай, но абсурдността на Народния съд през 1945 г. няма граници. Този съд не взема под внимание и написаното в Атестационната книжка на Амзел: „Тих, спокоен, прям и откровен. Решителен и поема отговорностите. Много духовит, честен и правдив, със силно развито чувство за дълг и отговорност. Не пиянства. Винаги точен и акуратен. Умее да дава пълна и вярна преценка за подчинените си. Упорит, настойчев, изчерпателен.
Надарен с природен ум и придобита разсъдливост. Службата я познава отлично и я носи с неугасваща ревност. Разсъдлив и много откровен, с твърда воля и настойчивост...“

Петър Амзел е роден на 4 юли 1895 г. във Велико Търново. Завършва Военното на Негово Величество цар Борис III училище. В Дирекцията на полицията постъпва на 1 декември 1923 г. като агент втора категория. Само след десет години е вече началник на политическата служба в Дирекцията. След напускането на полицията Амзел започва работа във филмовата къща „Филматик“.

През 1943 г. Сава Куцаров го среща „случайно“ и му предлага да работи за военното разузнаване. По това време той е един от ръководителите на отделенията, за които и досега се носи тъмна слава. Доколко нещата не са такива, каквито ги преувеличават „народните борци“, вече сме писали.
Амзел отказва, но Куцаров е добре запознат с качествата му и иска да има такъв човек при себе си.

Не по-малко го желае и началникът на РО2 полковник Стефан Недев, който, както знаем вече от други публикации, работи за съветското разузнаване.
Куцаров успява да издейства мобилизационна призовка за Амзел и той се оказва в отделението, въпреки нежеланието си. От своя страна Куцаров прави отстъпки и като назначава Амзел на длъжност инспектор със специална заповед го освобождава от всякакви канцеларски работи и му дава карт бланш да работи съгласно разбиранията си. А те са ония, с които започнахме – в много отношения Куцаров е съгласен. Всичко това в крайна сметка, потвърдено пред съветската агентура след Девети септември от Стефан Недев, изиграва главна роля в спасяването на Амзел от куршума.

По указания на Амзел Куцаров провежда няколко срещи с общественици и търговци „канени на разговор“ – мотивира се Амзел – от шеф на военното разузнаване. Такива хора ще се почувстват поласкани от доверието и ще споделят откровено за недъзите в политиката, положението в страната и начина за оправянето му. Отстраняването на недъзите на обществото може да стане само с обзор на всички болки на хората“.

Все в интерес на бъдещето на страната, Амзел се среща с бъдещия генерал, герой на Девети септември – Тошев. След това и с Владимир Стойчев. Целта му е да убеди звенарите да направят контакт със Сава Куцаров. От „Звено“ обаче нямат доверие на царския генерал, въпреки декларациите му, че е готов да се жертва за страната, ако бъде уверен за правилната линия, по която вървят военните.

За да бъдем наясно със ситуацията, нека надникнем зад завесите на един факт: на фона на разгаданите всевъзможни конспирации из военните поделения, до Девети септември остава неразкрита редовната, почти ежедневна радиовръзка на хора от „Звено“ с Москва. Изводът се налага от самосебе си – за това, че звенари работят за съветското разузнаване, Куцаров явно е знаел, но си е затварял очите.

Не намирайки отклик при звенарите, Амзел и Куцаров отправят поглед към американците. И двамата знаят, че ако се обърнат към тях, едва ли ще получат нещо при традиционния им закон: „Няма приятели, има само интереси“. Двамата решават да изпратят в Турция за връзка с посланика там Джордж Ърл – изключителен разузнач, личен приятел на Рузвелт –Петър Радоев (бъдещия най-голям кошмар на българското контраразузнаване).

Той има вече установени връзки отпреди навлизането на германците в България с англичани и американци, пък и с висши турски общественици –завършил е все пак „Робърт колеж“. Петър Радоев трябвало да предложи на американците сериозни преговори, готовност в указано време да се извърши военен преврат, новото правителство, в което да има и представители на ОФ, да иска военна помощ от съюзниците, както и обявяване веднага война на Германия. Мисията на Радоев се проваля, като и досега не е изяснена точната причина – или намеса на съветското разузнаване, или на турското. Радоев просто не получава виза за Турция.

Амзел е арестуван няколко дни след Девети септември. При свиждане с тъща си (жена му е починала през 1939 г.) той настоява семейството на шурея му да осинови дъщеря му Радка, родена през 1936 г., която да приеме девическата фамилия на майка си – Кутинчева (от рода на генерал Кутинчев). Целта е да не носи фамилията, която ще бъде прокълната за новата власт.
Съдът над Амзел е формален – закрити врати, прекъсване от външни лица – съветски агенти на НКВД и военното разузнаване.

Двама такива поемат Амзел от съдебната зала и той изчезва яко дим. Има следа – „екзекутиран на 2 март 1945 г.“ е написал някой си в официалния документ. Но в края на март пред тъщата се явяват трима съмнителни господа и искат да приготви костюм, риза, вратовръзка и други вещи. Амзел бил известен с акуратността в облеклото си. Тъщата поискала лично да се увери, че са за зетя й. Устроили й свиждане. Това била последната вест за живия Амзел.

Че е отведен в Москва, това е повече от ясно. Има данни, че е преподавал в школите на КГБ. Починал е под чуждо име (не толкова рядка съдба за разузнавачите), вероятно през 1970 г.
През 2002 г. дъщеря му Радка отправя молби до Министерството на външните работи на Русия и до тайните служби да изяснят съдбата на баща й. Отговор и досега няма.

Борис Цветанов

Нагоре