Италия....Като, че ли "пъпът ни е хвърлен" там в последните години.
                Пообиколихме  островите и се насочихме към "сърцевината" вече.
                И всеки път ни е все по-хубаво .
                И как  не - хубав край, хубави хора....
                Пък и ние "убавци" - заслужаваме си, някак......

                Предстоеше слънчев уикенд и след не много дълги дискусии решихме да летим до "тока на бoтуша" - там в района около Бари.
                Не ни спира дори фактът, че полетът е на 13-ти в петък.
                Грабнахме по една раница с багаж. Какво му трябва чак толкова на човек за 3 дни екскурзия ?! 

                Станахме си близки в последните месеци и с Уиз еър.
                Полета е до Бари. Там посред нощ се сдобихме с предварително резервираната кола.
                Решихме този път да изпитаме возията на "Фиат 500".







               Малка, но видимо сладка колица и най-вече практична за тесните улички тук и малкото места за паркиране.
                На сутринта спали - недоспали потеглихме към Матера - градът познат на света със своите "пещерни" домове.
                 На входа на града ни посрещна, "конгресът на плашилата", които явно от цял свят са се съединили (за разлика от пролетариите).







                Матера Сасси, както на много места може да се види по табелките.
                 Или още Сасси ди Матера - буквално камъните на Матера.
                Едно  място, където хората са живяли цели седем хилядолетия по свой доста нестандартен начин, в нестандартните си, според общите правила жилища.
                 Жилища, които са издълбани в мекия варовик и от пещери са се превърнали в място са живеене, с най-елементарно обзавеждане.
                         Преди 70 години италианските власти са искали да "изтрият това място от лицето на Земята". Иронията е че, не само това не се е случило, а днес Матера е един туристически обект под егидата на Юнеско и е обявена за европейска столица на културата за 2019 г.                  
                  Така е изглеждал паркингът преди столетие.

                















                 Тръгвайки по уличките на иначе едноцветния град,












           се натъкнахме на различни пленяващи окото гледки.














 

                С дълбаните векове наред пещери в скалния масив над каньона на река Гравина ди Матера







          градът си остава като място от библейско време.







                  Не случайно е снимачна площадка за много филми, един от които "Страстите Христови".
                  Снимахме по тесните, сиви улички, всичко което представлява интерес.

                  Малките площадчета,



























                   Старите домове, превърнати в хотелчета за удоволствие на туристите.



                





                 

                  Сувенирите, които в унисон са сивкаво-безцветни понякога,






                  друг път по детски шарени и закачливи.







                  Така стигнахме и до пещерния дом на Вико Солитарио, превърнат в музей и запазен, такъв какъвто е бил през 1952 год.Тогава неговите обитатели са го напуснали.
                  Мястото е запазено напълно автентично със кухнята си,





       

                    с общото помещение, където е била и спалнята



         


                   и стана за тъкане, както си му е редът



                  

                  и обора за животните, точно срещу леглото.



              
   

               В това "устройство", добре познато на всички ни пък обитателите на дома са извършвали естествените си нужди.  



           
 

                  Къде са го "изпразвали" в последствие оставяме на вашето въобръжение.
                  На нашето .... някои подробности  дойдоха в повече. С оглед на това,че все пак в тези условия са живяли хора до 50-те и 60-те години на миналия век.
                   Преситени от  впечатления, продължихме разходката си из тесните улички, търсейки емблематичната църква "Санта Мария Идрис".
                    Намираща се най-високо  в огромната пещера в скалата над града, привлича още с първия поглед.







 

                  


                



             


                     Малки скални църкви са на всяка уличка, а някои от тях са свързани помежду си чрез скални проходи.
                  В съвсем издържан стил е чиезата на големия площад, непосредствено под "Санта Мария Идрис".



 
         

                 Продължихме разходката си, за да допълним впечатленията.







                  Тъжно. И тук някога е кипял живот.







                А тук пък и сега кипи.....живот, зелен и свеж.






                А! Изненада....Комин на сред площада.




                  


                        А накъде без емблематичното италианско пране.







                  Сякаш забравена пощенска кутия, чака все още послания от света. Горда е с това,че близо до нея някой е изрисувал емблемата на града. Образно за нас тази емблема си остана "амебата". Забавно, нали?




               Движехме  се по улицата, непосредствено над разлома на реката.
               Погледът ни е към отсрещния бряг на каньона. Скалите там  са като швейцарско  сирене - надупчени от издълбаните пещери.






            
              Потеглихме и ние натам, надявайки се на различна гледка към града.
              И не се излъгахме. Контрастът между новите сгради и пещерните домове е смайващ.






                   Каньонът е различен,



        


              а пещерите са навсякъде. Малки, големи - каквито ти душа иска.







               И гледката от тях е друга.







              Други сме и ние...
              Някак  по-удохотворени от преди. Някак преродени, след докосването до това различно място.