Тази година, на 13 декември, се  навършват 15 години, откакто ни напусна Димитър Бахчеванов - треньор по лека атлетика в Пловдив. За него е писано много малко в нета, но фигурира в спортните справочници като един от най-добрите и известни наши треньори  -  с принос в българския и световния спорт.

Аз се запознах с Димитър, когато  току-що беше пристигнал заедно с брат си Георги, от Бургас, през 1966 година. Той   беше започнал работа като треньор по лека атлетика във физкултурното дружество „Хр.Ботев”- Пловдив , а брат му беше  състезател  по лека атлетика. Първата ми среща беше,   когато с Георги отидохме да видим Димитър в  гръдоболната болница – там Димитър бе на  лечение. Бил е опериран,преди да постъпи на работа в Пловдив – отстранена е  била половината от  единия бял  дроб.Започвам спомена си с тази малка подробност за Димитър , за да може по-добре да се оцени  всичко това,  което той постигна като треньор. Работеше  така , като че ли  е  абсолютно здрав  - не се щадеше. Бяха  го  устроили да живее край Гребната  база. Днес сградата е между р.Марица и висящия мост над новия Гребен канал. Сутрин започваше с ходене  пеш до стадиона ( някогаш - ният "Девети септември") –цял ден водене на тренировки , надвечер обратно пеша  и  отдих и спане на чистия въздух ( в така и не проработила за помпена  станция сграда на втория етаж, на отворен прозорец ) - нищо,  че комарите край реката не прощаваха на никого. Димитър  започна работа в Пловдив , така да се каже,  от  гола поляна : малко по малко събра групата за тренировки по хвърляния  от училищата и от техникума  по физкултура и спорт. През същата година в Пловдив на работа постъпиха една голяма група млади треньори,  завършили ВИФ и разпределиха работата си по групи дисциплини.

      През първата година групата на Димитър водеше тренировки на поляната , северно от стадион „Девети септември”,  на местото на днешната спортна зала на УХТ (ВИХВП) . Скоро повечето от тези млади девойки  и  юноши започнаха да се състезават наравно с мъжете и жените  в отбора на „Ботев” и да носят точки от състезания в „А”- група.

При едно  състезание,  заедно  с Димитър Бахчеванов се отбихме до Ректората  на ВИФ- София  и Димитър излезе от там  с  дипломата си  в ръце. Много добре запомних какво ми каза - че вече не знае колко пъти  си тръгвал с празни ръце,  защото не я били попълнили и подпечатали… и досега е можел само да  казва, че е  завършил  ,  а от днес и да го покаже . И той  го показа  и то как - с  главни букви.  Под  вещата му  треньорска  ръка  до  най – високото спортно майсторство израснаха : Радостина Въсекова-Бахчеванова ( негова съпруга), Мария Вергова, Иванка Ванчева, Васил Бакларов, Камен Димитров, Атанаска Ангелова, Верджиния Веселинова и много други като  тях , над 30 -  покрили норматива за „майстор на  спорта”.

За разлика от всички треньори, започнали заедно с Димитър работа в клуб „Ботев” (Еньо Тодоров, Костадин Ковачев, Митко Тодоров, Стефан Вулпев, Васил Пенов и др.), той продължи да работи и като  научен работник. Единствен той защити научната степен „Кандидат на физкултурните науки”-1976 г. Освен треньор, Димитър беше и много добър психолог, имаше развито интуитивно чувство. Бързо познаваше характера на човека срещу него и печелеше симпатиите му. От три различни по интелект, нрав и характер и физически данни млади състезателки, той направи най-добрите в дисциплините си, изведе ги до върха. Радостина я помня още като пионерка – на състезания на трибой: 60 м. , скок дължина и хвърляне на топка .На едно  зоново или републиканско първенство в Хасково тя победи, печелейки и в трите дисциплини.По късно като  ученичка в ТФС  попадна в групата на Димитър . Крайния резултат:  първата  пловдивска лекоатлетка  , която е участничка на  Олимпиада – Мюнхен, 1972 г.  Много години тя беше в националния състав - на  гюлле и диск. Втората – Иванка  Ванчева –  от сектора за хвърляне на копие.Тя  бе в сравнение с останалите  участнички , образно  казано – лека категория ( за днешните любители  на спорта бих направил съпоставка , както са в  тениса на корт  Елена Дементиева  и Винъс Уйлямс ) . Каква подготовка -  като техника, физика и психика, получи при Бахчеванов - беше равна  на останалите най - силни атлетки  по хвърляне на копие в света! Какво да кажа и за Мария - нея на стадиона я  доведе през далечната 1966 г. Савчо Михайлов  - бивш състезател на диск и гюлле. Тогавашният старши треньор в „Ботев” - Петър Замфиров,  каза : ” От тая нищо няма да стане!”  Да,  но не позна ! От това нищо ,  попаднало малко по - късно  при Димитър , се получи възможно най - доброто:  световна  рекордьорка на хвърляне диск , с  резултат 71.80 м, два сребърни медала от олимпиади!!

Своя опит Димитър предаде в много научни публикации, издадени у нас и в чужбина. За това, че беше оценен като много добър специалист от международен мащаб,говори факта, че у нас в Пловдив , идваха на подготовка представителите на бившата ГДР и Сборная на СССР и състезатели от националните им отбори по хвърляния. Опита от тези съвместни подготовки беше от голяма полза за израстването му като специалист. Той написа „Методика за подготовка на лекоатлетите през олимпийския цикъл през 1981-84 г.” за всички хвърляния (копие, диск,  гюлле), а за 1988 г. – само за диск.

Димитър беше широко скроен човек. За времето,  когато живеехме заедно край Гребната база, се чувствахме като в дядовата ръкавичка. Станахме добри приятели за цял живот. След приключване на спортната ми дейност ние продължихме да поддържаме контакти . За Димитър минало, настояще и бъдеще беше едно цяло. На новото тренировъчно игрище, южно от стадиона, съм гледал как  минава една негова тренировка: вчерашните грешки се отстраняваха на днешната тренировка. Ако е имало нещо недоизпипано – оставаше за следващия ден. С всеки един състезател работеше индивидуално, показвайки му техниката на хвърляне, сякаш скулптор извайваше статуя. За това, че Димитър беше не само треньор, а се грижеше и да няма контузии, (изключение  в кариерата на Иванка Ванчева бяха  малко повече) е този факт: единствен той успя да привлече през 80-години чакръкчията бай Тодор от Хасково -  да работи с неговите лекоатлети. Лечителят бе пословично известен в цялата страна и офертите на Левски и ЦСКА  да работа при тях не го съблазниха : всички ходеха при него, никого не връщаше, на всеки помагаше,  но  в Хасково! Предварител - но  не определяше  какво  трябва да му се заплати: помага  и който е получил помощта ,  сам си определяше какво ще му заплати . При него   болни , които не бяха  излекувани от  лекари – специалисти,  намираха   изцеление. Народен лечител, не гледаше на  потърсилия го за помощ пациент като днешните  лекари – като на " крачещо портмоне”. Изненадан бях , когато го видях на националния    стадион в София, вече с прошарени коси , седнал като най-добри приятели  с Димитър,  как  гледат от трибуната състезания по  лека атлетика. От Димитър  научих, че ходи и на лагер - сборове с  неговите атлети.

В онези години имаше два вида треньори – едните, като Димитър и споменатите негови колеги и други - като тези на работа във столичните клубове, където се предлагаше хубава заплата, офицерско звание, жилище, военна служба, работа в МВР.. Първите сами си извоюваха званието „Заслужил треньор”, след успехите  на изградените от тях  спортисти. При вторите попадаха готови таланти - шлифовани диаманти и след  успеха  на такива спортисти,  също ставаха  „”Заслужили треньори””!  Днес за един спортист от най-високо   ниво,   независимо в кой индивидуален спорт  / лека атлетика, тенис на корт, плуване и др. /,  се грижи цял един щаб от високо квалифицирани специалисти:  личен треньор - по спортно - техническа подготовка, треньор по физическа подготовка , специалист-психолог, личен масажист, лекар , а при ски- и колоездене -   и  механици.  Димитър притежаваше , малко е да се каже , владееше до съвършенство уменията на първите трима. Доказателство за това са научните му работи : „Техника и методика на обучение в лекоатлетическите хвърляния”, ”Контрастния метод за силова подготовка”, ”Единна система  за подготовка на хвърляча” – последната, показваща   качествата му на  специалист по спортна психология.

За последен път се видяхме с Димитър пак в болница - в Хирургиите на Пещерско шосе. На нощното му шкафче имаше писмо от Университета в Санта Моника , от  катедра „ Лека  атлетика” САЩ (Меката на леката атлетика, където, доколкото знам  е  учил и тренирал  Карл Люис). Имаше покана да чете лекции за своите научни постижения и да проведе практически семинари. Не знам дали друг български треньор е канен на такова известно място, независимо, че не успя да защити докторската си дисертация или че нямаше професорска титла. И няма по-голямо признание от това! Да те признаят не къде да е, а в САЩ - държавата с най добрата школа в леката атлетика. Заслугата му като специалист е още по-голяма, тъй като леката атлетика е царица на спортовете и   конкуренцията в състезанията от най-висок ранг (световни, олимпийски) е най-голяма, броят на страните - участнички е винаги над 100 - 120.

В българските спортни успехи ( художествена гимнастика, борба, щанги) конкуренцията е била винаги между 10 – 12 страни. И ако имената на такива известни треньори като Райко Петров, Иван Абаджиев и Нешка Робева са записани със златни букви в историята на спорта, то и името на Димитър Бахчеванов би трябвало да е до техните.

Сега в Пловдив всяка година се провежда турнир  по лека атлетика - в чест на двамата треньори - Стефан Вулпев и  Димитър Бахчеванов.