Много малко останахме българите със опазена ценностна система. През изминалата година попаднах само на двама души, влизащи в тази вече изчевщата кагегория хора, това баха г/жа Бастиянова и г/н Кръстанов, поет и писател с псевдоним Балкански. Аз на няколко пъти помествах в блога си стихове от стихосбирката му "Светлини в бездуховата степ". Сега още веднаж го поздравявам за заглавието на тазии негова книта, чието актуалност за времето в което живеем е изключително силно обръщение кам нас.
Господин Кръстанов е роден в махалата Баломир, на около 6 км. от центъра на с. Искрец. Това е регионът на Малата планина, една от моите възлюбени планини. Съседната й планина се нарича Манастирище заради наличието там на християнски култов център, унищожен от турците при нашествието им тук. Днес на мястото на унищожените манастири има оброци с прикзано красиви оригинални каменни кръстове, израбтовнани в с. Гинци. Останки от манастири има и в Малата планина, та дори и над с. Баломир по пътя до с. Чибаовци. Най-големият манастир в този регион е бил зад рида на с. Дреново, където има оостанки от манастирска стена, дълга поне 3 км. и десетки оброци.
Малата планина е много голяма по площ. Тя е ограничена от р. Искър от Курило до Своге, от Софийското поле от Курило чак до Калотина, от Своге нагоре по р. Искрецка до с. Бучин проход, включва палнината Чепън, също и планините Върпоп и Три уши. Най-високата й точка е над Своге, където също към Малата планина спада и планината Косматица,наричана погрешно Свогенска. Получава се една площ, доста по-голяма от тази на планината Витоша, а това е продължание на отклонението от вр. Мургаш, наречцено Софийска планина, първата част от което - Голема планиа и втората - Малата планина.
Бях изключиелно приятно изненадан да се запозная с този поет при представяне на неговата стихосбирка "Светлини в бездуховната степ" в Кръг Слово, основано от г/жа Зденка Тодорова. Освен високите морални качества на този човек със съхранена ценностна сисстема на българите, подзволила ни да не се съхраним като такива 500 години под турско иго, аз бях развълнуван и от факта, че стиховете се отнасяха за места, които познавам. При откривеноот на блога ми зпреди 10 години апочнах с темата "Искърски пролом 150, в която описах бегло, насочващо за туристите 2000 кв. км. площ от двете страни на Искъра, в които влиза и Малата планина.
Специално кще отбележа, че Понор планина, съседна на Малата е друга моя планинска любов, за която сега г/н Балкански пише. Как са работили хората някога там, как са постигнали нивото да бъдем седми в Европа по стандартна живота пред ВСВ, да изнасяме продукция по целия свят, той е описал. Описал е и какво стана с поминъка на хората там след 1956 г. и защо Понорът днес е обезлюден. Ще отбележа само, че Понор планина се съттои от три части, като в Голечмия Понор има четири големи понора, един от които - Воденечната бара - много огромен, тругите три - огромни, с реки в тях, чиято вода пропада в скални решетки. Такивеа понори иима само още два . единият между селата Равна и Губеш на планината Видлич и едни над с. Дойкинци в Западните покрайнини. Г/н Балкански цитира 500000 овце, отглеждани по тези места, аз съм чувал за над милион от Гинци до Бов, а също и много коне, крави и прасета покрай мандрите. Циитирам една мандра над Воденичната бара, направена от дялан камък по-красива от дворец. Някой изчезна след изоставяняето й каминете, вероятно за някой двореец леден, както поетът нарича един мутробарок над Искрец.
"Ей ти, с тоя замък леден,
от мен да знаеш, си много по-беден!"
Приятно четене на този разказ, даващ доста информация за бита на българите преди да се отдадат на магията и вълшебните заклинания, довели ни до ддешната безизходица..
МАНДРАДЖИЙСТВОТО В ПОНОР ПЛАНИНА
Понор планина (Понор, Понорието, Планината на понорите), с н.в. от 400 до 1500 м, е дял от Западна Стара планина с граници: от север – планинският й дял Козница и р. Пробойница, от изток – р. Искър, от юг – от р. Искрецка (старо име Искрец – от умалителна форма на Искър) и притокът й р. Козле (Козла) и от запад – приблизително шосето София – Лом и р. Нишава (в горното си течение) или Гинска река.
Тази територия (около 290 000 дка) влиза почти изцяло в землищата на селата Бракьовци, Брезе, Загъжене (сега Добравица), Меча поляна (сега махала), Добърчин, Зимевица, Заноге и Заселе, и частично (в различна степен) в Гинци, Бучин проход, Манастирище (сега сборна махала), Завидовци, Искрец, Свидня, Своге, Губислав, Гара Бов, Церово, Желен.
Още през турското робство а и след това, в този район са се отглеждали над седемдесет–сто хиляди овце, стотици кози, крави, волове и коне. Според някои турски тимарски регистри някои семейства са притежавали над 500 броя овце. В платовидната част на планината е имало десетки кошари със замети и стърги за доене на животните. А пастирите, придружавани от овчарски кучета, са се помещавали (предимно през лятото) в островърхи, конусовидни колиби, наричани „кюлофарки” или „бусеници”, защото са покривани предимно с бусье (чимове).
Природните условия в тази малка карстова планина, характерна с богат тревостой в ливадите и пасищата, с малки рекички и студени изворчета, както и с много подходящ микроклимат, са предоставяли възможност за бурното развитие на мандраджийството през първите години на миналия век. По това време се смята, че тук се произвежда най-качествения кашкавал в България, изнасян в Европа, Азия и Америка.
В обсега на Понор планина и край нея е имало над 25 мандри, притежавани от конкурентите – българския евреин Рахамин (Рахим) Аврамов от София и Георги Грозданов Джунов (1885–1973) от с. Гинци. По-късно (няколко години преди 1944 г.) в кашкавалопроизводството се включва и гинската кооперация „Изгрев”. От тези стопани най-стара технология използва Аврамов. В каменните едноетажни мандри с четири помещения (за приемане на овчето мляко, за работилница, за съзряване на суровия кашкавал и обща домакинска стая) тя е изцяло ръчна и е приблизително следната:
Млякото, донасяно от овчарите, се подсирва в няколко големи бакърени (медни) казани с вместимост около 500 литра всеки. Прясното сирене се нарязва на големи парчета. Те се поставят в плетени от върба или леска кошове, наподобяващи тръвни пчелни кошери, в които се месят продължително време. Поставено в специални калъпи сиренето се потапя в други казани с вряща вода, след което се изцежда. Изцеденото сирене наподобява тесто. За да се превърне в кашкавал, същото се мачка продължително време. След това от тестената маса се откъсват части, тежащи около 8 до 10 кг, като се месят по-нататък с ръце, повдигат се и се подхвърлят във въздуха, докато от долната страна на оформяната кашкавалена пита не се образува т.нар. гюбек, приличащ на залепена мекица. Гюбекът се откъсва от питата и обикновено допълнително се обработва. Така оформени питите се поставят в специални за целта калъпи, като се притискат добре. Осоляват се с морска сол и в това състояние престояват около два месеца да „зреят” при естествена оптимална температура и подходяща влажност.
Готовият кашкавал се транспортира с каруци и волски кола до Своге и Годеч. От там – и до морските пристанища, откъдето с параходи е изпращан за Америка.
Изключително интересни и разнообразни са съдбите на десетки хора, участвали в мандраджийския процес. Най-впечатляващата от тях (още от детството) е тази на Георги Грозданов.
Георги е второто дете на Джурджа и Гроздан Джунови от с. Бракьовци, Годечко (първото е Йосиф, а след него – Делчо и Мена). Роден през 1885 г., на три-четири години той остава без баща. Като сирак учи до 4-то отделение в родното си село Бракьовци, след което продължава прогимназиалното си образование в с. Искрец.
Първото му „квартируване” в това село е под дървения тогава мост на Искрецка река, свързващ центъра на селото с квартал Моравата. Там Георги с едно друго бедно момче си правят дървена барачка, в която живеят. Един искречанин се интересува от „бедуинския” живот на тези момчета. От съжаление и съчувствие им предлага да се преместят в неговия двор, като им предоставя по-сносно помещение за обитаване.
Завършвайки прогимназиалното си образование Георги се прибира в Бракьовци, но майка му е поженена (омъжена за втори път) в Гинци и от втория брак има дъщеря Сремка. Той се присъединява към семейството на големия си брат Йосиф, който се e оженил. Йосиф го завежда в гр. Берковица и го предлага за чирак при един фурнаджия. „Осигуровката” му се състои само в това: да яде хляб колкото може, привечер да разнася за продаване мекици из града и да спи до огнището на топло във фурната.
В един пазарен ден на града Геле Савов Илиев от Гинци се отбива в същата фурна да си купи бял хляб. С влизането си вижда непознато 15–16-годишно момче и го заговаря. То се представя кое е, защо е тук и какво върши. С приятна външност, добро поведение и проявено активно старание за оцеляване, момчето прави много силно впечатление на непознатия човек.
Разбирайки какво е житието и битието на Георги (наричан по-накратко Гого), Геле му предлага:
– Гого, че се съгласиш ли да те заведем у Гинци и да ми станеш зет, като се ожениш за най-големата ми черка, Божика се казва?
Пред този крайно неочакван въпрос Георги се смущава и започва наум да разсъждава дали човекът срещу него му говори това, което мисли или се шегува. След известно време момчето изрича:
– Добре, че се съгласим.
След одобрителния отговор, Геле качва Гого до него на коня си и двамата потеглят през Петрохан за Гинци.
Пристигайки там през нощта, Геле извиква на жена си Невена:
– Ставай, жено, да видиш какоф зет ти водим!
– Я, па ти, къде е тоя зет? – отвърнала му Невена.
– Па его, не видиш ли го.
– Та това е дете, оно ли че ми стае зет?! – учудено отговорила жената.
След кратък разговор и установен „консенсус” събуждат дъщерята (която има брат Тодор и сестра Слава) и я привикват при тях. Сетне баща й я пита:
– Божике, аресваш ли това момче за мъж?
Девойчето потъва в свенливост. Поглежда към момчето, размисля, умува, па изведнъж отсича:
– Аресвам, не аресвам, щом ти казваш, тате … , че го приемем.
След полученото съгласие, започнали да се подготвят за сватба. Питат гинския поп Илия (син на поп Михал) дали ще венчае Георги и Божика, тъй като нямат навършени 16 години. Попът не се съгласява. Тогава, заедно с братята Тошо и Стоян Геневи, отиват при свещеника Найден в с. Брезе. Обясняват му случая и на него, но и той отказва да ги венчае. Тогава Тошо, много добър приятел на Гроздан, изважда една жълтица из под пояса си и му я тика в ръката. Попът взема жълтицата и я заоглежда по няколко пъти и от двете страни. След малко Тошо пак го пита:
– Е, отче, сега може ли да ги венчаеш?
– Може, Тошо, може. – Дори и да сисат (бозаят) на макя (майка) си, па че ги венчаем! – отвърнал развеселен попа.
Постепенно Георги Грозданов възмъжава и става един от най-известните личности на Годечкия край.
Участва във войните от 1912 до 1918 г. – Балканската (срещу турците), Междусъюзническата (срещу румънците в Добруджа) и Първата световна (срещу гърците). Като фелдфебел, той е взводен командир в Първа Софийска пехотна дивизия, наричана още Желязната (елитната) дивизия или Шопската дивизия.
Раняват го на гръцката граница. Един куршум се забива в тялото му и в него остава. Започва кървене от всякъде. В този момент Георги казва на войниците си:
– Сбогом, момчета! – Аз съм до тук. Бийте се за България и вашите семейства!
После с мъка допълзява до една близка нива с ръж. Там вижда кон. Успява да се качи на него и да потегли за спасение назад. Но конят силно го разтърсва. Георги пада и ляга в един окоп. По едно време, споходен от късмета, вижда че край него минава каруца с литри (ритли) за сено, върху която са натоварени осакатени войници. След малко и него го качват в същата каруца. Закарват го в Горна Джумая (днешния Благоевград). Там се оказва, че куршумът, пронизвайки тялото му, е „облизал” обвивката на сърцето, без да го засегне. След няколко дни лечение, част от ранените (включително и него) ги прехвърлят в Климентинската болница в София.
Братът на Георги – Делчо, тръгва през една нощ за болницата на свиждане. Виждайки се там, Георги го пита:
– Как са децата?
– Децата, Бог да ги прости, нане, но и кака Божика е страшно зле, заразена е от холера – отговаря му Делчо.
Обезумяващо разтревожен, още през идващата нощ Георги бяга от лечебното заведение, пътува пеша 50 км, и на следващата сутрин осъмва в дома си, в гинската махала Селище. Картината пред него е потресаваща. Три от децата са умрели – Гроздан, Трендафил и още един син, а някои пренесли Божика в яслите при воловете, за да умре там.
Виждайки съпругата си, Георги я изнася от обора, стопля един котел с вода, изкъпва я и я облича. После се качва на един кон и отива в Берковица при фелдшер. Феллдшерът му дава течно лекарство за разтриване. Връща се обратно в Гинци, разтрива нещастната си съпруга хубаво и през идващата нощ тръгва пак пеша за Климентинската болница. След седмица Георги навестява жена си в Гинци и установява, че здравословното й състояние се подобрява.
След оздравяване на огнестрелната рана, Гого пак отива на фронта срещу гърците. За проявена смелост и мъжество е награждаван с няколко ордени за храброст.
След приключване на Първата световна война, Георги Грозданов започва битката за изхранване на многолюдното си семейство, което постепенно във времето нараства от три живи деца (Иванка, Крум и Кирил) до осем (Златка, Чавдар, Невена, Бисер и Цветан).
Отначало Гого се занимава с дърводобив. Нощно време, с два чифта волове, прекарва дърва за Сливница, за да ги заменя за пшеница, царевица и друга земеделска продукция.
През 1920 г. гинчани избират Георги за кмет с поръчение да намери пазар на овчето мляко, издоявано от десетките хиляди овце в района, които пасат хубави билкови треви в Понор планина и нейните околности.
Самият той решава да построи малка мандра в собствения си двор и сетне разбира, че този занаят може да бъде ефективен.
След спечелване на търгове пред комисия от Годеч с председател директорът на банката и членове (агроном, ветеринарен лекар и др.), Гого разкрива в различно време 15 броя мандри – в гинските махали Селище, Кумичина дупка, Полеглица и Реката; гинските местности Етрополье и Сухая; в селищата Годеч (центъра), Бучин проход, Понор, Дръмша, Дреново, Цръклевци, Мало Малово, Голямо Малово и Меча поляна (2-3 сезона).
Така, около 1934/35 г., Георги Грозданов става най-големия мандраджия в района на Гинци, като се конкурира достойно с евреина Рахамин Аврамов, чиито мандри достигат до 13 броя. Гинският зет построява мандри с дебели 50 сантиметрови каменни основи и стени над тях – от печени тухли, приготвени на място (в местни тухларни) от група тухладжии от с. Раковица, Берковско. Покрива сградите с керемиди, закупени от с. Брусарци, Фердинандско (Монтанско) и от с. Челопеч, Софийско.
Между десетките майстори в мандрите на Георги са: Никола Лазаров Илиев (дедо Кола) от с. Загъжене (работил и при евреина), Васил от София, Тодор Пентин от Годеч, Георги Ганев, Димитър Николчин и Симо Кьосин от Бракьовци, и много други.
Млякото се донася от овчарите в мандрите в специално приготвени за тази цел полусферични тенекиени съдове, носени на гръб, на коне или на магарета. Изсипва се в чамови каци, върху които има дървени скари. Над скарите се поставят метални мрежи, а върху тях – 7 до 10 броя цедилки от тензух. По-нататък в технологията влизат няколко специфични процеси – прехвърляне на млякото в медни казани за термична обработка (подгряване), нарязване, цедене, осоляване, месене, узряване и пр. Медните съдове се калайдисват всяка пролет от двама души калайджии от Берковица.
За временно съхранение на кашкавалената продукция Гого има складови помещения на ул. „Света София” в столицата. Но като резервно място за съхранение той построява в Полеглица и естествена хладилна камера в земята, представляваща воден басейн с дълбочина 2 м. Над него са монтирани стелажи, като носещата им конструкция е от дъбови дървета. Върху стелажите се нареждат кашкавалени пити.
Гого непрекъснато се интересува от новостите в мандраджийството, каквито имало в Чипровци и други селища във Фердинандско. Затова отива до там за обмяна на опит и получаване на допълнителни знания.
Само от най-голямата мандра (в местността Кумичина дупка) Георги приема до 3000 литра прясно мляко на ден и произвежда хиляди тонове висококачествен кашкавал годишно. Продукцията (със знак на всяка пита „Г.Г.”) се опакова в ютени чували (от храстовидното тропическо влакнодайно растение юта). Във всеки чувал се нареждат в два реда по пет 8-килограмови пити, общо 80 кг. Така готовата продукция се изнася предимно в Гърция, но и в Сирия, и в Египет, и другаде.
Освен кашкавал, Гого произвежда и саламурено сирене, и извара, а с отпадъчните и остатъчни млечни продукти храни по 20–30 броя свине край всяка мандра. Наесен идват търговци и ги изкупуват.
През 1939/40 г. Георги купува от братята Бодини (от с. Скравена, Ботевградско) огнята (огнена, моторна) воденица в Полеглица, чиито колела се задвижват с нафта. Мливари, които идват тук да смилат зърно, са от цялата околност.
В тази местност, представляваща прекръскье или разкръскье (кръстопът) мандраджията има и кръчма, в която отсядат за почерпка както местни хора, така и пътници, преминаващи през Петрохан.
Георги се отнася много добре както с хората, които донасят млякото, така и със своите работници. За всяка извършена дейност се води счетоводство предимно от братята му Крум и Кирил. Върху специално напечатани тефтерчета се отбелязва всяко количество предадено мляко и всеки работен ден. Парите се изплащат ежемесечно срещу подпис. В деня на плащането се извършва почерпка от собственика на мандрите.
Между другото, съдбата на Георги го среща за втори път със с. Искрец. Сестрата на жена му – Слава, става съпруга на искречанина Павел Йорданов Савов (1896–1952). Децата на Слава и Павел са Александър, Цветанка (умира като млада булка на 20 години), Василка, Евлоги, Радка и Здравка, ползващи се с много добро име в родното им селище.
Така, малкото сираче Георги, ученикът в барачката под моста на Искрецка река и младоженеца на 15–16 години, при изживени големи нещастия, но споходен и с късмет, и с трудолюбие, и с находчивост, се замогва и успява да заживее сносен живот. Той става един от хилядите българи, които задвижват на високи обороти икономиката на България, за да се изкачи през 1939 г. до седмо-осмо място по стандарт на живата в Европа.
Съдбата, например, на Никола Илиев (1880–1959) има друго измерение. Той започва работа като чирак, после като калфа, а след това цели 40 години е майстор мандраджия, с грамота. Той работи със съселяните си Крум Колев Венков, Георги Костадинов, Богдан Стоичков и Мирон Терзийски, и др. и в мандрата на Рахамин Аврамов, намираща се в местността Бабина река. Там престоява почти непрекъснато – от ранна пролет до късна есен. Край мандрата отглежда и 1–2 прасета, хранейки ги със суроватка (цвик) – течност, която се отцежда от подсиреното мляко. По веднъж месечно си ходи вкъщи, при съпругата Мария. За сезон получава 8–9 хиляди лева пари и три пити кашкавал за семейството.
Дедо Кола е уважавана личност в Понорието. Възрастните хора го помнят като изключително добър човек, не употребяващ алкохол, честен и трудолюбив. В житейския му път на мандраджия се вплита и участието му в Балканската война. Воюва при Одрин и Чаталджа, заедно с няколко земляци и брат му Петко, който е убит. Другият му брат – Евтим (Тимиката), е пленник на гръцкия остров Крит цели девет години. От там, с още двама или трима души, успява да избяга и се завръща в Загъжене.
След 1946/47 г. новата власт прекъсва голямото частно мандраджийство в района на Понор планина, добило славата си в Европа, Азия и Америка с висококачествения български кашкавал. От тогава селищата в по-високите части на планината непрекъснато обезлюдяват и по нея все по-рядко се вижда добитък. А природните дадености са същите както преди 50, 100 и 200 години. Подходящи са за отглеждане на хиляди овце и много крави, за изграждане на съвременни мандри, в зависимост от изискванията на Европейския съюз, за производство на екологично чисти сирена и кашкавали, успешно конкуриращи се със всяко подобно производство в света. За това обаче е необходима дългосрочна държавна стратегия, която (досега) липсва в нашата страна!
На снимката: Георги Грозданов Джунов
Забележка: Материалът е подготвен на базата на получени сведения от земляци и родственици на Георги Джунов и Никола Илиев, от най-малкият син на Георги – Цветан и от внуците на Никола – Павел и Кънчо.
Боян БАЛКАНСКИ
© "Вие вече работите за ЦРУ" и...
ПУТИН И РУСИЯ В КАПАНА НА САЩ
Аз търсих в интернет стихове от Боян Балкански, ала явно са само на хартиен носител.
Хубаво е, че разказите му могат да бъдат намерени.
Преди време се запознах с един писател от моя край, с псевдонима Ведър Лирик.
Аз бях студентка, работех по време на сесиите в родния си град Перник и веднъж един възрастен човек дойде при мен и ме заговори, проведохме изключително приятен разговор, винаги се радвам да срещам интелигентни и мъдри хора, а той бе точно такъв. Накрая ми подари своя книга с Разкази и много мило посвещение.
Допускам, че е възможно да се познават с Боян Балкански, като са от един край.
И Ведър Лирик пише разкази за бита на старите българи от този регион, реални случки от живота им и е много вълнуващо човек да чете такива творби и за пази спомените за предците ни.
Поздрави!
Коста, познавам района, но не разбирам кое наричаш планина Въртоп. Би ли споделил повече информация?
06.02.2019 11:08
Коста, познавам района, но не разбирам кое наричаш планина Въртоп. Би ли споделил повече информация?
В ляво и в дясно от превала наад с. Бучин прооход, наричан Гробът се намират две махала на еедно село с името Въртоп. Върпоп изток е обезселен, Въртоп запад е населен все още, защото му качват вода от извора в началото на с. Бучин проход. Двете сеела са във въртопи както с. Понор наблизо. Планената на запад от с. Понор е издупчена отвъртопи, това е дало името й. Тя достига три върха, наречени планината Три уши. Всичко това е част от Малата планина, която включва и Чепън.
През пролетта планинката Въртоп е много красива, а по същество тя е с полупустинен климат. Там имаше военни поделения, постройки и др. съоръжения, включително и водопповод за изкачване на вода от Слиивница, на всичкото това циганите му ебаха майката. Където имаше сгради местността прилича като ударена от ракета на Путин.
