Димитър Йоцов, лично приближен на цар Фердинанд, който често посещавал в Кобург абдикиралия , преписва мъдрите мисли и наставления на бащата към сина му. Със съкращения ще предам някои, според мен, важни моменти, а който желае, може да посети страницата или да си купи самата книга "Цар Ферди - нанд. Съвети към сина".


I. В европейския печат се появяват съобщения, че скоро “цар Фердинанд” щял да изаде мемоарите си. Какъв парадокс!

Аз мразя тоя занаят на хора, които пишат. Писателите са опасни хора, за които при случай ще кажа мнението си. Един цар не трябва да пише, освен да слага подписите си върху държавни бумаги и да надписва отстрани на докладите на своите министри и други органи своите заключения, царската ръка не бива да се цапа с мастило.
Оставените писмени следи от една царска ръка трябва да съставляват величайша тайна и да служат като практически индекс на приемниците. Бог да опази тия царски излияния и принципи от профаното око на простолюдието, особено на онова на българските писатели и журналисти. Ако е опасно да пишеш, за да кажеш каквото и да е, дваж по-опасно е да пишеш, за да не кажеш нищо. Българските писатели и вестникари, като Михайловски6, Велчо Велчев7 и Димитър Христов8 биха пожертвали и техния Драган Цанков9, ако биха се добрали до мое писъмце с подозрително за тях съдържание и биха предизвикали на времето страшни урагани против правителството ми, ако тям не е то угодно.

ІІ. Най-опасните граждани на едно царство са хората, които знаят добре да пишат и които са надарени с естествени дарби на наблюдателност.

Един цар трябва от такива хора да се пази като от дявола. Преди 20-30 години в България имаше малко такива хора. Неколцина от тях бяха много опасни, защото не знаеха мярката на своята жестокост в критиката си. Докато Стамболов13 беше добре с мен, той не се церемонеше с тях и аз бивах спокоен, защото и съдиите не ги съдеха по закон моите клеветници, а по заповед. Най-много ме ядяха през втория режим на Стамболовите приемници14 до Независимостта15. Рачо16 и Петков17 не се съгласиха тогава да наложат цензура на печата и какво стана? Философиите за свободния печат в страната, поддържани от Шишманова18, докараха моето освирване на 1 януарий 1907 в театъра. Quelle Ronte!19. Трябваше да настъпя като Хенри VІІ20 и с нагайка да нашарам сухите задници на тия политически джуджета, които се назоваваха мои съветници.

Думата ми бе за писателите. Синко мой, пази се от тях, защото ако ги оставиш да се приближават много до теб, те могат да те продадат като юда, без да се усетиш. Те са в състояние да те подиграят, да ти се надсмеят, те наблюдават недостатъците, от които за съжаление ти не си се отървал напълно, те ще отбелязват смешните ти привички, мазните ти разговори, както и оскъдните ти познания. Въобще те ще забележат у теб всичко онова, което глупците не виждат, защото са сервилни, а умните писатели са като крокодили. Тези писатели ще те направят смешен в техния кръг и когато видят, че разстоянието между теб и тях по каквито и да е причини се уголемява и че те няма вече какво да очакват от тебе, тогава те не ще се поколебаят да дават гласност на своите впечатления и ще те омаскарят.

Аз имах между моите министри един, който беше много наивен, но пък единственият с здрав природен разум. Той се казваше Франгя21, малко оригинален, дебелошкембест, своеобразен, но добряк. Той казваше веднъж в прословутия парламент на Народняшко-цанковистката партия22: “Народът не се храни с приказки, а с хубава чорба.” Камарата тогава одобри неговото мнение и народът остана възхитен, че се намери поне един министър да мисли за неговия стомах.

Това трябва да ти служи за пример и урок. През моето царуване аз допустнах три изключения, като дадох достъп до мен на писатели. Първият беше Димитър Попов23, който забрави стихотворенията си и кървавите писма, които ми пишеше нвякога, когато бе емигрантин в Русия. Щом помириса дворцовата атмосфера, щом му окачих няколко ордена и го понагощавах с черен хайвер и фазани, той почна да се огъва като тънък трион и с него можех в последствие да режа каквото исках. Той ми стана предан, но сервилен и с него не беше трудно да се разправя по-късно./продължава/