ДОСИЕ НАТО

Това, което искаше Де Гол през 1966 година

април 2008, от Доминик Видал

Като напусна обединеното военно командване на НАТО, генерал Де Гол не се стремеше толкова да реформира Алианса, колкото да изведе до пълна независимост френската външна политика.

ФРАНЦИЯ смята, че промените, които бяха или са на път да бъдат извършени след 1949 г. в Европа, в Азия и на други места, както и развитието на собственото й положение и собствените й сили, вече обезсмислят (що се отнася до това, което я засяга) военните разпоредби, приети след създаването на Алианса. Така на 7 март 1966 г. Шарл де Гол – преизбран три месеца преди това за президент на републиката, но с пряко гласуване, с 55% от гласовете срещу 45% за Франсоа Митеран – съобщава на американския президент Линдън Джонсън, че Париж се оттегля от обединеното военно командване на Организацията на северноатлантическия договор (НАТО, създадена през 1949 г.).

По-конкретно, уточнява генералът, Франция възнамерява да възстанови суверенитета си върху цялата своя територия, накърняван сега от постоянното присъствие на съюзнически военни части или от обичайното използване на нейното въздушно пространство, да прекрати участието си в съвместното командване и да не предоставя повече на разположение на НАТО свои сили. Разбира се, тя е готова да се споразумее (със съюзниците си) относно военните средства, за чието използване ще се постигне взаимно съгласие в случай на конфликт, в който тя ще се ангажира на тяхна страна. С една дума, тя смята, че трябва по своя преценка да промени формата на съюза, без това да засяга фундамента му.

Година по-късно, на 14 март 1967 г., когато тези неща вече са факт, американският генерал Лаймън Лемницър, върховен главнокомандващ на съюзническите сили в Европа и на американските сили в Европа ръководи в Сен Жермен ан Ле церемонията по напускането. Знамето със звездите, което е спуснато и грижливо сгънато, ще бъде издигнато отново в новата главна квартира в Касто, близо до Монс (Белгия). САЩ трябваше да евакуират общо двайсет и седем хиляди войници, трийсет и пет хиляди служители и трийсет военновъздушни, военноморски и сухопътни бази. И накрая, на 22 август, генералите Лемницър и Шарл Айре, началник на генералния щаб на френската армия, подписват протокол, предвиждащ в Германия да останат френски сили под оперативното ръководство на НАТО за участие и за определено време в евентуална мисия в случай на външна агресия ...

За наблюдателите това решение не трябваше да е изненада. На 17 септември 1958 г., по-малко от три месеца след завръщането му на власт, Де Гол беше изпратил – напразно – на американеца Дуайт Дейвид Айзенхауер и на англичанина Харолд Макмилан меморандум, в който изискваше да се създаде „тристранно ръководство” на Алианса. И оттогава той все повече увеличаваше дистанцията ( вж. хронологията). Писмото му до Джонсън обаче изглежда хладно посрещнато от френския печат.

ОТ ДЕСНИ, но антиголистки позиции, вестник Орор реагира първи на 8 март: Време е да спрем с приказките и да направим нещо, писа Андре Герен. Американското присъствие в продължение на години беше за нас и за нашите съседи единствената гаранция за националните ни свободи. Генералът, изглежда, смята сега, че вече няма опасност от комунистическа експанзия? Не, продължава журналистът, той иска днес американците да си отидат. Да се надяваме все пак, че няма да бъде забравено да им се благодари. На 11 вестникът обвини Де Гол, че точно в момента, когато Съединените щати са изцяло ангажирани с войната във Виетнам, преден бастион на свободния свят в Азия, той им забива нож в гърба.

Симпатизиращият на Де Гол Фигаро реагира едва на 11 март. Андре Франсоа-Понсе изрази опасение не само от възраждане на руската заплаха ( Утре може да се роди нов Сталин, пише той), но и от други опасности: Мао Цзедун е друг Хитлер. На негово място може да се появи нов Чингис хан, нов Тамерлан, нов Мохамед, който, притежаващ ядрено оръжие, ще въвлече гладуващите народи на Азия и Африка в агресия срещу богатите и проспериращи народи, срещу белите и тяхната цивилизация.

На тази философия за „сблъсъка на цивилизациите”, предшестваща писмото, вестник Комба от 12 март отговаря в точно противоположния смисъл. Ако Атлантическият алианс желае, нека да увековечава съществуването си с хипотетичния аргумент за все по-малко вероятната съветска агресия. Но това, което генерал Де Гол не приема, е НАТО да въвлича Франция във всички авантюри, в които Съединените щати могат да се ангажират. Защото опиянени от своето военно могъщество и следващи обичайния си път, Съединените щати искат техните разбирания да господстват навсякъде. Като споменава опасността от война с Китай, авторът на статията Жан Фабиани се пита: По силата на какво задължение Франция ще трябва да се впусне в такава авантюра?

На 8 март вестник Юманите изтъкна особеността на позицията на комунистите (за които по това време гласуваше всеки пети избирател): Естествено, писа Ив Моро, нашето противопоставяне на атлантическия пакт има коренно различен смисъл от този на голистката власт. От момента на създаването му ние разобличаваме Атлантическия блок като нов Свещен реакционен съюз. Ала въпреки това журналистът добавя: Но независимо какви са били основанията, подтикнали генерал Де Гол да предприеме тази стъпка по отношение на президента Джонсън, ние я подкрепяме, защото тя е в духа на въздържаността и на мирното съвместно съществуване.

Четири десетилетия по-късно как човек да не бъде впечатлен от учудващата актуалност на тази дискусия и на далновидността на логиката в стратегическото мислене на генерал Де Гол? Той очевидно не е настроен против американците. Доказателство за това е неговата пълна солидарност с големия съюзник относно Берлинската (1961 г.) и Кубинската (1962 г.) криза. Водеща за него е грижата за суверенитета на Франция, сиреч за нейното право да взима сама решения срещу всеки, който оспори това право, дори това да са американците.

………..

Пълния текст на статията можете да прочетете в новия брой на в. “Монд дипломатик”, който е на пазара от 10 април 2008 г.

Le Monde diplomatique
 

 | 

Освен че се е освободил легално от хватката на САЩ в НАТО, си е прибрал и златния еквивалент на зелените хартийки, които нищо не значат, освен материалите за изработването им.
Има с какво да е пример за политиците и правителствата сега.
Много навременен пост, Божо!

Явно е имал за цел да направи Франция световна политическа сила. Дали е така - историята ще покаже.
Благодаря за оценката.