Христо Рангелов Матев („Слънчев бряг"):
„... Ще споделя само, че бях с вързани ръце и когато казаха „Слизай!", аз не можах да скоча от камиона. „Помогна" ми един изверг с приклад в тила и аз се проснах долу. Биха ме до обезумяване... За да бъда кратък, ще ви кажа само, че нас ни биеха на ставане, при строяването, при тръгване за кариерите, при връщане от работа, при проверките и нощем дори... Така много момчета не издържаха и си отидоха... Над 300 души... (1954 г.)" (23).
Иван Иванов („Слънчев бряг"):
„... Според мен убийствата ставаха нощем... опъваха маса и шефовете се настаняваха за поредния запой: майор Гогов - началник на лагера, капитан Баев - началник на милиционерската група, майор Газдов - началник на ДС, и Червения майор (Петров) - най-големия гад и убиец, който после умря като куче. Домакинът на служебния стол - затворникът Дако от Угърчин, ми разправяше, че поглъщали неимоверни количества храна и алкохол. После, пияни-заляни, карали да им водят лагерници да ги мъчат или жени да се гаврят с тях. Сутрин, когато идвах на работа, съм виждал огромни локви кръв - сякаш са клали добитък! Питал съм, но не са ми отговаряли.
Между жените имаше и красиви, макар че не може да се определи със сигурност - толкова отчайващо запуснати и мръсни бяха, че на човек му се повдигаше, като ги доближи. Милиционерите обаче редовно ги изнасилваха!..." (23).
Васил Вълков („Слънчев бряг"):
„... Най-големите масови убийства ставаха точно тук. Без куршум, без нож, без брадва - само с тояги с железен край. В чувалите някои трупове бяха без мозъци... Ако някой дивак (канибал) хване човек, той ще го изяде, а тук прасетата ни изяждаха..." (23).
Божидар Петров („Слънчев бряг"):
„... След това казаха на един от нас, мъж около петдесетте, че не трябвало да го докарват тук, а още на място да го ликвидират. Той мълчеше (спомням си само, че беше от Пловдив). Накараха го да легне по очи на снега и започнаха да го удрят с бастуните (сопите). Жертвата им крещеше и молеше за милост, а те удряха по целия гръб и краката, докато в един момент престана да вика. Видях по врата му кръв, някой не беше
насочил правилно удара, пък и той се гърчеше и местеше по земята... Някой донесе един чувал, палачите го сложиха вътре, натиснаха краката му и когато се скри целият, вързаха чувала с тел. Един милиционер доведе двама души с дрехи на райета, те
взеха чувала и го понесоха някъде..." (23).
„... Виждал съм чувалите с жертвите, понякога над 15 на ден, оставени до сградата зад тоалетната. Към 2 часа след полунощ идваше кола и ги закарваха нанякъде. Между нас се чуваше, че ги заравяли в „Белене", но това знаят най-добре палачите и техните ръководители. Различни бяха причините и прийомите да се убие някой. Но основната причина беше нечовешката работа...
Един младеж на около 25 години се хвърли под влака на Голямата кариера, когато правеше маневра. Колелетата му отрязаха и двата крака, но той беше жив. Старшината от охраната попита звеневия Левордашки какво става. Левордашки взе един боен чук, изтеглиха го от релсите и го удари в гърдите. Жертвата издъхна, а старшината одобрително кимна на убиеца. Вечерта на проверката Газдов и Горанов държаха заплашителна реч никой да не смее да се самоубива. Те не искаха да изпуснат удоволствието да ни лишават от живот собственоръчно. Те бяха съдии и палачи..." (23).
Иван Желев Кисьов („Слънчев бряг"):
„... Този боклук от Бургас знае да плямпа на осем езика и е адвокатско синче - извика Газдов и си плю на ръцете. - И вместо да си гледа езиците, ходел в пристанището и предупреждавал чуждестранните моряци кои чейнчаджии били сътрудници на милицията. Той замахна, че въздухът изпищя, бастунът (сопата) описа дъга и прасна човека в главата. Кръвта рукна като гейзер. Бригадирите се нахвърлиха връз него и тоягите им зачаткаха сякаш трошаха орехи. Прожекторът беше насочен към тила му и светлината струеше към мен, та главата му изглеждаше черна и кръвта шуртеше като мастилена струя. Биха го петнадесетина минути, той спря да мърда. Донесоха чувал и го натъпкаха вътре. На сутрешната проверка кръгът стоеше очертан от вечерта. В него беше засъхнало ръждиво петно...
Край лагера растяха някакви жилави храсти - дрян ли беше, друго ли - не знам. Но бяха жилави и след като ги обгаряха на огън, много трудно се чупеха. При силен удар тоягите пукаха черепите като зрели дини. Имало е случаи да влезе някой в кръга и Газдов да замахне по-тежко... по лицата и дрехите ни пръскаше червено-бяло пюре от кръв и мозък: когато беше студено, кръвта димеше като сярна киселина... Убиваха дневно от пет до седем души, а понякога и повече. В началото бяхме 180 лагеристи; за един месец стигнахме до 1000, а към края на първата година чух, че сме били заедно с женския лагер между 1500 и 2000 души. Материал да убиват и милиционерите, и бригадирите имаше в излишък. Камионите непрекъснато докарваха нови и нови хора без присъди, защото нищо не бяха извършили, а отнасяха трупове..." (23).
„... Докараха веднъж един военен, беше полковник. Страшни бяха вечерните проверки, тогава ставаха и най-големите издевателства над лагерниците. С полковника се заяде Горанов, заместник-началникът. В продължение на десет дни го би до припадък всяка вечер, охраната на каменоломната също не го оставяше. Ей, така, профилактично. На десетия ден, по-точно вечерта, го изкара пред строя и каза „Полковник! Ти ще умреш тук, в кръга, още сега. Утре ще докарат сина ти и той също ще умре в кръга!"
Оня нещо му каза и Горанов го уби с един удар. Сложиха го в чувала. Кръвта беше толкова много, че му нахлузиха втори чувал, но и той протече. Синът му дойде на другия ден - снажен, красив мъж, бил артист. На втория ден гърбът му стана кървава каша от бой... Старшина Йозов видя, че артистът не е добре и го задебна. Щом се люшна от мястото си, удари го с тояга и той падна като отсечен. Покрихме го с шинел, но аз видях, че още е жив. Отваряше си устата като риба на сухо. Нямаше да го бъде... Четният Димитър Цветков го видя на плаца и се засили да го удари в гърлото. Артистът или това, което беше останало от него, направи инстинктивно движение, случайно омекоти с ръка удара. Обаче вторият замах му омля гръкляна, обърна очи и умря..." (23).
Описанията на очевидци от концлагерите могат да продължат до безкрайност, но не е нужно; достатъчни са и тези, за да се вдъхне ужасяващата и зловеща атмосфера на комунистическите лагери на смъртта, където са избити без съд и присъда хиляди
човешки същества, чиято вина е била, че са били високообразовани, интелигентни, произхождали от аристократични семейства и не симпатизирали на просташкия и кървав комунистически режим. „Клиентите" на тези концлагери били адвокати, артисти, лекари, инженери, бивши народни представители и министри, свещеници и военни. Те били поставени при ужасни условия да работят като каторжници по 12-16 часа на ден, на границата на физическото оцеляване, и били хранени колкото да не умрат,
"но много от тях умрели от глад и изтощение. Схемата да бъдат убивани с тояги, продължителен бой, физически и психически тормоз, не е била измислена случайно. Винаги можело да се каже, че убития е умрял от нещо друго (трудова злополука, сбивания между лагеристи, болест и така нататък). Тези лагери били замислени от ЦК на БКП като съвършена машина за унищожаване на политически противници и терор над останалото население чрез налагане на страх и ужас! Това е била целта.

Някои, дори от надзирателите в тези концлагери, са твърдели, че те са по-страшни от фашистките концлагери, а аз бих добавил, че са съизмерими единствено със съветските концлагери в Сибир, тъй като са правени по техен образец. И едните, и
другите са измислени от евреи!...

Репресивният апарат на всички злодеи действа срещу плурализма, демокрацията-доколкото я има и има...много имена и проявления.
Хубава книга е написана за истинските лица на човекомразците.
Поздрави!

но това не правело впечатление на никого; просто така трябвало да бъде по повелята на партията.
Да благодарим на автора за тази книга.
Благодаря за прочита, bven.