Видин е бил най-важната цел по пътя на плануваното австрийско настъпление на север от Стара планина и ген. Хайслер е разчитал и на въстаническата войска за неговото обсаждане, щурмуване и превземане.Този град е бил най-главната и най-силна турска крепост в северозападните български земи.

Във Видин въстание на българите не било вдигнато. Гарнизонът от турци и унгарски протестанти под командването на граф Емрих Текели е бил твърде силен и такъв опит би бил предварително обречен на неуспех. Непримирилите се с игото българи от столицата на Иван Срацимир потайно сформирали свой отряд под командването на капитан Хорват, събрали се извън града и приемали пристигащите попълнения от равнината и едновременно с това контролирали пътя от София, ако от там изпратят помощ на „обсадения” Видин. В двата града,намиращи се на приблизително еднакво разстояние от центъра на въстанието, били разположени най-силните турски гарнизони в западните български земи. Неголям отряд бил отделен за заслон над Чипровец, където преминавал труден, но възможен подход откъм София (пр.Збег между в. Копрен и в. Три чуки). Част от въстаниците от лагера обикаляли околните села за доставка на храни. След бързата победа в Кутловица и липсата на непосредствена заплаха, в лагера царяло затишие, на което не било съдено да продължи дълго. Турските власти вече били взели сериозни мерки за потушаване на бунта. Софийският бейлербей изпратил към Чипровец елитна част от 3000 специално обучени войници.

Докато в Чипровец и Жеравица тръпнели в очакване, сборната дружина на Г. Пеячевич, Богдан Маринов и В.Чаки напредвала към Видин на помощ на австрийските полкове и капитаните (навярно са наричали тогава тримата) все още не са знаели, че такава помощ вече не е нужна. Могъщата военна сила Франция за втори път след 1630г. се препречила на пътя на българската свобода, за която дълго се готвели и се вдигнали на оръжие чипровчани. Кралят-слънце Луи ХІV оценил като вредни за Франция блестящите успехи на Австрия срещу Турция и засилващото се австрийско влияние с разширението на изток. В спора за трона на германската държавица, Пфалц намерил повод да спре това. След съсредоточаване на достатъчно войски, западно от р.Рейн, на 24 септември разпоредил на генералите си да нападнат Свещената Римска империя в гръб, като превземат крепостта Филипсбург. Започнала т.н. Деветгодишна война. За да даде отпор на тази агресия, австрийското главно командване преустановило настъплението на Балканите, а част от войските, които били участвали в това настъпление пренасочило срещу Франция. Г. Пеячевич  обръща незабавно отряда си назад, за да се притече в защита на мирното население в Чипровско. То можело да стане лесна плячка на отърсилите се от австрийската заплаха турци.

Таборите от София достигнали на 18 октомври до м. Жеравица и нападнали въстаниците. Слабата укрепеност и намалената бдителност в лагера им дали предимство. Въстаниците трябвало да отстъпят. Заели за отбрана в намиращото се на север село (сега несъществуващо) и с това намалили предимствата на численото превъзходство и високата боеспособност на противника. Така успели да спрат атаката. Мисълта за останалите в домовете им семейства давала сили и смелост на упоритите балканджии и те продължили да устояват на атаките.Турският командир оставил достатъчно войници да довършат съпротивляващите се и с останалите по преки пътища тръгнал към Чипровец. В долината на село Челюстница турската колона срещнала челната чета на кавалерията на Г.Пеячевич, спускаща се по долината на Огоста. Сблъсъкът бил страшен. Нямало време за построяване в бойни редове, нито за повече от един изстрел с мускетите. Нямало много място и за маневриране по бойното поле. С яростни викове смъртните врагове се хвърлили в безмилостна сеч и след недълго време конете газели до колене в кръв и купища трупове. Въстаниците изтласкали обратно през планината турските части и навреме стигнали до своите братя край Жеравица, които със сетни сили бранели позициите си в пламтящото село.

Свирепият срещен бой на малко пространство дал предимство на чипровчани единстве-но за момента и отсрочил развръзката. По численост въстаниците, сражаващи се на бойното поле, отстъпвали три-четири пъти. Георги Пеячевич, Богдан Маринов и другите легендарни осем войводи знаели добре, че без външна помощ българите, чиято земя стигала до портите на Цариград, не могат да победят поробителите си. Изоставени от австрийците, те имали единствен разумен възможен ход, да задържат турското настъпление към Чипровско колкото може по-дълго и през това време семействата им да напуснат селищата по планинските пътища и да потърсят спасение някъде далече. Изборът за последна преграда пред настъпващия враг паднал на долината Клисура наричана още Метериза (процеп за стрелба) до павликянското грънчарско село Клисура. Клисурчани, както са го правили много пъти, проводили семействата си на сигурно място, зад гористите хълмове на югоизток, където днес е село Равна, стиснали здраво оръжията и застанали редом до четата на Лука Андреин, стоте рудари от Ковачев рът с дългите мечове. Прекръстили се, простили се един друг и устояли заедно до смърт, защото в последните си часове се сражавали в обкръжение и нямало пощада.

Останалите въстаници охранявали напускането на града и оттеглянето на населението. С оръжие пробивали път и защитавали от нападения дългите му походи към по-безопасни краища. Първият път, през Стара планина на запад до Славония, изминали 600-те от дружината на Георги Пеячевич с още по-голям брой жени и деца. Може да се предположи, че са били общо около 1200-1800 човека. Вторият, на север, през река Дунав във Влашко, начело с архиепископ Стефан Кнежевич и копиловчаните братя Никола и Гюра Качамага изминали по отчета на архиепископ Кнежевич 3000 човека. Стотици други на по-малки групи се спасили в Златарица, където ги приютили познати от времето на плавене на злато, в Еленско и Котленско, основали днешният квартал Миромир на гр.Хисаря, в Пиротско, в Трънско, където и до днес наричан разходката „шпацир”, в Кюстендилско, в Годечките села Голямо и Мало Малово и Раяновци, в Ломско, където дали на новите си поселища недвусмислени имена напомнящи им за родния Чипровски край, в Берковско.

Далече по-тежка съдба имали около 1000 момчета от 10 до 16 години, момичета и млади жени отвлечени в робство. Повечето от тях били откупени от роднините си и от пловдивски католици, през чиито села минавали робските кервани, и все пак стотици никога повече не видели семействата си и родната земя.  До 1200 чипровчани загубили живота си в битките и в превзетите от турците селища, които не успели да напуснат навреме. Повечето са били невръстни деца, възрастни жени и стари хора, които нямали стойност на пазара за роби.При пребиваването в австрийската армия на част от командирите им са те са били усвоили доста добре военното изкуство. В лютите схватки в м.Жеравица, най-вероятно, е загинал и командирът на позицията Иван Станиславов. В последната битка по улиците на града Чипровец загубил живота си и неговия комендант Матея Пеячевич. До последно той останал на поста си, за да осигури спасението на колкото може повече хора от мирното население.До 200 чипровчани, намиращи се по работа в различните краища на Османската империя, загубили живота си по силата на специална заповед на правителството за повсеместно унищожение на непокорните и свободолюбиви католици, създали такива големи тревоги и хвърлили в страх огромната империя.

Преди да подпалят и да започнат разрушението на четирите селища, победителите се отдали на организиран грабеж. Керван от 100 коли напуснал долината със заграбени богатства, определени като дял за властта. Най-напред било подложено на варварска разруха и изпепеляване всичко, свързано с католическата религия: църквите, католическия манастир, неизнесените безценни стари пергаменти, други ръкописи, книги от библиотеките на манастира, Семинариума, училищата и голямата лична библиотека на Пеячевичи.Подобна била участта и на православните църкви и манасти- ри в околността.Три века след въстанието , археолозите намират набързо заровени лични и църковни скъпоценни вещи, чиито собственици не са могли да се завърнат и да ги приберат. Има предание, че някъде на територията на разрушения католически манастир било заровено съкровище от 300 потира с най-фина изработка на Чипровската златарска школа. Неведнъж след Освобождението издирвачи специално изпратени от централните власти са се опитвали да ги намерят без успех.

Католическото предводителство на въстанието довело до подозрителност, неприязън и повсеместно преследване на изповядващите католицизма от османските власти.

Има сведение подсказващо за включване на дубровничанин в политическата подготовка на въстанието. През 1684г., във Влашко, пратеник на име Антидио Дино уреждал подкрепа за предстоящото въстание. Името с италиански произход най-вероятно се дължи на дубровнишкото му гражданство. Възможно е някой дубровничанин, ненапуснал готвещия се за въстанието град, дори да е участвал в него. Сериозно заподозрени в съучастничество, дубровничани изгубили доверието на централната турската власт. Многобройните им търговски колонии в българските земи, измежду най-дейните в тогавашните балкански владения, били поставени под натиск и набързо и завинаги изчезнали.

Много въстаници останали из горите на Чипровския балкан, непокорени и жадни за отмъщение. Не желаели да напуснат родния край и 200 от тях се събрали под командването на Черноречкия (Тимошкия) поп. Чак властите в Цариград се разтревожи-ли. Дали строги разпореждания за обезвреждането на четата. Тогава тя преминала р. Дунав и останала непобедена, след като до 1690г., неуловима нанасяла удари по поробителите и се измъквала невредима.

Ядрото на въстаническата армия, 600-те четници на Георги Пеячевич, Богдан Маринов и капитан Хорват, се запазили като войскови единици и с успех участвали в австрийската настъпателна кампания през следващите две години 1689-1690г. под командването на маркграф Людовиг Баденски. Граф Емрих Текели с големи сили настъпил в тила им и жестоко ги разгромил, като унищожил хиляди въстаници и върнал османската власт в бунтовните територии. Твърде е вероятно народната памет да е запечатала тези кървави победи на граф Текели и да ги е смесила поради близостта във времето с битките в Чипровско, където според последни достоверни данни Текели не се е сражавал.

В края на август маркграф Баденски победил османците в Хърватско, след месец при Ниш и на 14октомври превзел базата на граф Текели Видин. Предни отряди освободили Пирот и Драгоман, Белоградчик и Берковица,а капитан Хорват освободил запустелия Чипровец. Преди това там са квартирували хусарите на граф Текели, но имало султанс-ки указ, забраняващ категорично, под страх от жестоки наказания, българи да заселват отново четирите бунтовни гнезда. И така продължило до 1738 г, когато нуждата от данъчни постъпления принудила Султана да даде амнистия на жителите на въстаналите селища, а през 1741 разрешил да им бъде възстановена оцелялата собственост. Една голяма част от православните родове и някои от католическите, които не са се устроили задоволително на новите си местожителства, се прибрали в Чипровско и отново заселили старите гнезда на дедите си. Днес повечето чипровчани знаят, че са преселници от Сръбско, най-вероятно от Пиротско. Върнали са се и от други краища и днес особените ендемични(местни) форми на фамилните имена, окончаващи на ИН, запазени без промяна от векове, ни помагат да открием връзката на днешните жители с тези от преди 324г. В проучванията за своя род открих по вековните фамилни имена две връзки с други потомци на моите прадеди по бащина и по майчина линия.

Село Клисура никога не било възстановено и останало да блуждае из преданията като дух на жертва за българската свобода. Дори не се знае името на селото, унищожено в битката при м.Жеравица. От него са останали само следи между с.Винище и с.Камена Рикса на около 16 км западно от гр. Монтана. Завинаги са загубени още няколко села от големия район на чипровското въстание 1688г. (с.Лешовец).

За най-голямата група бежанци от въстанието се знае сравнително много и може още да се добави от изследователи, защото в държавните архиви на Австрия, Унгария и Румъния се съхраняват хиляди непроучени документи. Съвсем накратко описан, пътят им е минал през Влашко и Трансилвания и завършил във Винга. Ако се съди по някои фамилни имена (7-8) в един Бешеновски списък от това време и родови спомени, след смесването около Крайова с никополските павликяни, навярно някои от чипровчаните не са тръгнали за Трансилвания, а са тръгнали с колоната на павликяните за Бешенов като крайна точка. Затова има бешеновска фамилия Василчин, а Аугустин Калапиш от бешеновската колония с.Иваново във Войводина знае, че е с чипровски корени.Малко се знае от общността ни за другата голяма група, тази на 600-те бойци начело с Г. Пеяче-вич и Богдан Маринов. Вече казахме, че са оставили семействата си в Славония и са постъпили в редовете на австрийската армия, за да воюват срещу поробителя, за свободата на Родината си.

След 1699г ( Карловацкия мир с победената от Свещената лига Османска империя) в австрийската армия продължили да воюват под командването на принц Евгений Савойски три кавалерийски дружини с 225 конници и ще 528 българи в други части.

Поради безредиците от бунта на граф Ференц Ракоци в началото на ХVІІІ век голяма колония чипровски родове се спасила в хърватския град Осиек:Черкич, Парчевич, Маргини, Николантин, Франколучи, Адамович, Пеячевич. Това е списъка на най-видните чипровчани от колонията. Няколко от тях имали благороднически титли барон, получили от императора родови имения и се занимавали с търговия на едро с коне, фураж, железария. Някои заемали доходни държавни длъжности с високи заплати като преводачи, пощенски управители (какъвто станал след 1697г Г.Пеячевич), женели се по между си и подържали българското си самосъзнание.

Драматично пратеничество изпълнил Георги Пеячевич в 1708г. - през българските земи до Цариград, с важна поща за австрийския пълномощен министър. Освен риска да бъде разпознат от турците като враг, той поел още по-голям, да пътува месеци през територия с бушуваща чумна епидемия, при която всеки трети се заразявал и умирал. Заради заслугите към империята Георги Пеячевич бил удостоен с честта да присъства на коронацията на Карл VІ през 1711г, а през 1712г. му възстановили благородническото звание с титлата барон. Като виден българин той кумувал и кръщавал в много български семейства, които по този начин се сродявали с него. Умрял през 1725г и бил погребан във францисканския манастир в гр.Бач, където е днес има паметни знаци за него.

Богдан Маринов се заселил в приблизително същия район на свободна Хърватия, в гр.Нови Сад, след като доста време е прослужил като офицер в австрийската армия. Там получил полковнишки чин, което било високо признание за способностите му като командир. Името му е похърватчено в добре познатия чипровски маниер „Деодат Маринович, инак наричан полковник Богдан”

Голяма компактна група православни чипровски бежанци след въстанието се заселила през 1690г в отделен свой квартал на гр. Сент Ендре северно от Будапеща. Там издигнали своя църква с патрон св.Никола, известна като Кипровачката.Чипровското въстание от 1688г е феномен в българската история. То е ненадминато по продължител-ната и много грижлива подготовка, по много високото образователно и интелектуално ниво на народните водачи и военните командири, по изключително високото ниво на политическа и военна ангажираност на могъщи европейски сили с българската кауза, по старателно планираната много висока сигурност в постигането на краен успех, по продължителност на действията на въстаническите бойни части повече от година само на българска земя и над 12 години непосредствено до западните й покрайнини.

Ако трябва в девиз да се концентрира философията на въстанието, той би бил:
„ ПОБЕДА и СВОБОДА!”

За сравнение: девизът на априлци от 1876г „СВОБОДА или СМЪРТ!” е потресаващ с готовността за саможертва, но е натоварен с предварителна обреченост, с недостатъчна вяра в победата.

За банатските българи Чипровското въстание има допълнителна емоционална страна, като събитие, причинило нашето възникване и обособяване като много своеобразна част от българския народ, доказала своята силна привързаност към майката Родина и българския род.

16.03.2012г о.з.полк.Инж.Александър Антонов Лавров
гр. Враца