С указ на княз Александър Батенберг № 1144 от 1883 г. е утвърдена „Конвенция за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от руските императорски войски, съгласно с определението на Берлинския договор”. Подписана в Петербург на 16 юни 1883 г., утвърдена на 24 декември с. г., конвенцията е публикувана в „Държавен вестник“ бр. 2/1884 г. Напоследък по този повод в интернет се появиха статии, в които гръмко се прогласява: България е платила за освобождението си 32,5 тона злато. Някъде се „уточнява”, че всъщност сме платили за окупацията, а не за освобождението си.

Тук въпросът за окупационния дълг на България ще бъде разгледан от гледна точка на историческите факти. Ще стане дума защо заглавието на конвенцията не е съвсем коректно. Ще бъде уточнено колко „злато” сме платили и откъде сме го „взели”. Разбира се, сериозната част на изследването са автентичните документи, които обясняват какво точно се е случило през 1877-1879 г. с Временното гражданско управление и руските окупационни войски в България.

                      Окупационните войски в България според договорите

Чл. 8 на Санстефанския прелиминарен мирен договор от 19 февруари/3 март 1878 г. определя в България вече да няма присъствие на отомански войски. До създаването на земска (национална) войска, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието, в страната трябва да се разположат руски войски, които в случай на нужда, да бъдат в помощ на руския императорски комисар. Срокът на пребиваване на тези войски в България се ограничава на около две години. Руският окупационен корпус, съставен от шест дивизии пехота и две кавалерия, които трябва да останат в България след опразването на Турция от императорската армия, не трябва да надхвърля петдесет хиляди души. Той следва да бъде издържан „за сметка на страната, заета от него”.

Както е известно Санстефанският договор е ревизиран. Споменатите положения са преминали в Берлинския договор от 1/13 юли с. г. с някои изменения. „Руският окупационен корпус в България и Източна Румелия ще се състои от шест пехотни и две кавалерийски дивизии и няма да надминава 50 000 души – е записано в чл. 22 на договора. - Той ще се издържа за сметка на страната, заета от него… Срокът на заемането на Източна Румелия и България от императорските руски войски се определя на 9 месеца от деня на размяната на ратификациите по този договор. Императорското руско правителство се задължава в следващ тримесечен срок да преведе своите войски през Румъния и да завърши опразването на това княжество.” Съгласно чл. 1 и 2 на договора под България вече трябва да се разбира Княжество България.

Според чл. 6 на Берлинския договор „временното управление на България” до изработването на органически устав (конституция) на княжеството трябва да бъде ръководено от руски императорски комисар. Турски императорски комисар и консули на държавите, подписали Берлинския договор, имали задачата да му оказват съдействие и да наблюдават за хода на временното управление. След изготвянето на органическия устав следвало да се пристъпи веднага към избор на български княз. В чл. 7 на договора допълнително е уточнено: „Щом князът стъпи на престола, новото устройство ще влезе в сила и княжеството ще започне да упражнява напълно своята автономия”.
Този текст показва, че понятието „окупация”, което фигурира във френския текст на договора, не е коректно да бъде определяно като „окупация на Княжество България”. Макар това име да е отбелязано вече в договорите, докато не бъде избран княз и не се конституционализира, княжеството на практика още не съществува и владетел на земите е Русия. Те са завзети след нейните успешни военни действия срещу Османската империя и след войната победителката е трябвало да се грижи да не допусне в периода, докато княжеството си създаде своя войска, бившият господар да реши отново да се настани пак на старите земи. А както станало ясно още по време на войната 1877-1878 г., при новото политическо положение на Балканския полуостров мераците на съседните на България държави за разширение на своите територии за нейна сметка били нараснали.

Окупацията не е била безусловна, тъй като действията на руския императорски комисар са наблюдавани от турски комисар и специално назначените консули на Великите сили, подписали Берлинския договор. На практика макар и окупирани от руски войски и управлявани от руски комисар, земите на бъдещото Княжество България са били поставени под международен контрол.

Руският император Александър II назначава за ръководител на временното управление в България, а след Берлинския конгрес на Княжество България, княз Александър Дондуков-Корсаков. Той получава длъжност руски императорски комисар. След изтеглянето на Действащата руска армия, императорският комисар става главнокомандващ на окупационния корпус. Временното управление не може да продължи повече от 9 месеца, смятано от размяната на ратификациите по Берлинския договор. Затова и престоят на окупационните войски също е ограничен в този срок.

В Берлинския договор е пропуснато да се посочат задачите на окупационните руски войски. Вероятно при заличаването на текста от Санстефанския договор, че те ще помагат на комисаря, е отпаднал целия абзац, че руските войски трябва да изпълняват функциите на земска войска, до нейното създаване.
Не е обърнато и достатъчно внимание на въпроса кой ще ги издържа. В Санстефанския договор в чл. 8 под „страна” се разбира България, която според чл. 6 на този договор е определена да бъде автономно, поданно княжество, заемащо почти изцяло частта от територията на Балканския полуостров, върху която се е разпростирала Българската екзархия. Разделянето на предвиденото първоначално единно княжество, не е взето в предвид в Берлинския договор по отношение на издръжката на окупационния корпус. Останало е условието той да бъдат издържан от „страната, заета от него”, но на практика те са били вече две.
Управител на завзетите земи, съставляващи бъдещата България съгласно Санстефанския и Берлинския договор, е трябвало да бъде руският императорски комисар. Но според Берлинския договор, под България вече се е разбирало само Княжество България. Разбира се комисарят е бил главнокомандващ на руските окупационни войски и в Източна Румелия, но съгласно договора те е трябвало да се издържат от нея. В чл. 19 на този договор се уточнява: „Европейската комисия ще бъде натоварена да управлява в съгласие с Портата финансите на областта, докато се устрои новата организация.” Именно тази комисия е трябвало да се погрижи и осигури издръжката на окупационните войски в Източна Румелия, но това не е указано изрично в договора.
Руското правителство е видяло грешката, която е допуснало с приемането на чл. 22, като не е прецизирало текста за издръжката на окупационните войски и се е помъчило да реши по някакъв начин изникналия въпрос, като в изпратената на 24 юли 1878 г. на комисаря Дондуков-Корсаков допълнителна инструкция, е отбелязало:

„Имайки предвид, че според чл. 20 (има грешка, точният член е 22 – бел. К. Г.) на споменатия [Берлински] договор всички разноски за издържането на окупационния корпус трябва да бъдат отнесени към средствата на двете определени провинции, необходимо е Ваше сиятелство да се погрижи за сумите, необходими за издържането на частите от нашите войски, които ще се настанят в Южна България, да се води отделна сметка от сумите, необходими за издръжка на частите от войските, които ще бъдат разположени в Северна България. За осигуряване на получаването на първите суми, разбира се би било по-удобно при сдаване от нашето управление на европейската комисия на делата, отнасящи се до финансовото управление на страната, да се удържи от доходите на областта - вече събрани с посредничеството на нашите власти, цялото количество пари, което според разчетите ще е необходимо за издръжка на нашите войски и администрацията за цялото време на пребиваването им в страната. Но ако изпълнението на това предложение се окаже невъзможно, пред вид, че доходите събрани от нашите власти са незначителни, тогава Вие ще възложите на командващият нашите войски в Южна България, който по това време ще бъде началник на местното управление, както бе казано по-горе, да се споразумее с европейската комисия относно начина на своевременното изплащане от доходите на областта на сумите, необходими за издръжка на нашите войски и администрация.”

Тук ясно се казва, че издръжката на окупационните сили трябва да се осъществява за сметка на „средствата”, т. е. доходите, получени от съответната област преди или по време на окупацията, а не от след това от правителствата на Княжество България и Източна Румелия. Това не е направено от Дондуков-Корсаков, защото той не е имал пълномощия да действа в Източна Румелия и е нямало как да задължи Европейската комисия или Високата порта да издържа руските войски, пребиваващи там. Тези „подробности” е трябвало да се уточнят по време на конгреса в Берлин. Не се е създала и организация окупационните войски в Княжество България да получават издръжката си от Временното управление, тъй като то или не е имало време да се подготви за това или от Съвета на управлението са видели, че събраните от него доходи няма да бъдат достатъчни.

                                   Руският окупационен корпус

В писмо до военния министър от 5 септември 1878 г. тогавашния главнокомандващ на пребиваващата все още на Балканския полуостров Действаща руска армия, ген. Едуард Тотлебен, изказал своите съображения, че предвид изменената политическа обстановка, определеният брой на оставащите в България и Източна Румелия окупационни войски може да се окаже недостатъчен. Когато на Берлинския конгрес се е определило съставът да е от 50 000 души, се имало предвид, че турското правителство ще вземе всички мерки, за да запази спокойствието в областите, граничещи с България и Източна Румелия, където се настанали и много от турските бежанци. Турското правителство обаче, загубило всякакво влияние сред народните маси в Босна и Херцеговина, в Албания и Родопите. Населението там изразявало войнствените си намерения и можело част от турските войски да бъдат насочени там. В резултат въоръженото население ще бъдело в състояние да поддържа въстаниците в Родопите.

Предвид на тези опасения Тотлебен предлагал окупационният отряд да се състои от четири армейски корпуса, а не от два, както се предвиждало. Вижда от отчетните документи, че съставът на окупационните войски действително бил увеличен с един армейски корпус.

Представа как е бил сформиран окупационният корпус и с какво е трябвало той да се занимава, добиваме от „Отчет за състоянието и дейността на щаба и всички управления на окупационните войски от 23 февруари да 31 август 1879 г.” публикуван в „Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877-78-79 г.г. Вып. 4.” От отчета разбираме, че окончателната дислокация на окупационните войски била достигната на 1 април 1879 г. До тогава руската армия се изтегляла и нейните позиции били заемани от войски, определени за окупацията
При дислоцирането на окупационните войски те били групирани в четири главни отряда: Северен, Южен, Западен и Софийски.

Войските на Северния окупационен отряд били разположени на север от Балкана, в Княжество България. На отряда било възложено да изпълнява две задачи: да охранява реда и спокойствието в областта и да наблюдава българско-румънската граница. За изпълнение на първата задача силите на отряда се разположили в окръзите с мюсюлманско население и специално в тези, които заради своите топографски особености можели да способстват за развиване на разбойничество. На това основание по-голямата част от войските, влизащи в състава на Северния отряд, била разположена в окръзите Шуменски, Провадийски, Варненски и Хаджи-Оглу-Пазарджишки (Добрички). За изпълнение на втората задача – наблюдението на българо-румънската граница, определените за това войски се настанили в Силистра и по протежение на границата са били раставени постове.            
На войските от Южния окупационен о тряд било възложено да пазят реда и спокойствието в Сливенска губерния, в Чирпански и част от Филипополски (Пловдивски) окръзи и да наблюдават Родопите от страна на Германли. Западният окупационен отряд заел Филипополска губерния, охранявайки участъка от границата на Източна Румелия от Небелкьой на р. Арда до Софийска губерния. Софийският окупационен отряд охранявал спокойствието в този край и наблюдавал от към страната на Македония.

Към отчета е приложен списък на окупационните войски и тяхната численост към 1 март 1879 г. Надвишавали са 50 000 души.

                         Окупационните разходи, определени през 1880 г.

На 31 януари и 1 февруари 1880 г. бившият руски императорски комисар в България княз Александър Дондуков-Корсаков, като главнокомандващ на окупационните войски изпратил съответно на военния министър и на управителя на Министерството на финансите на Русия ведомостта с данните за издръжката на войските.

Позициите във ведомостта представят издръжката на видовете войски, начислена за три периода: А. Българското опълчение от сформирането до превръщането му в Българска земска войска на 12 юли 1878 г.; Б. Българската земска войска от създаването ѝ до началото на окупационния период 1 януари 1879 г.; В. Българската земска войска от началото на окупационния период до прекратяване на продоволстването ѝ; Г. Земската войска в Източна Румелия от създаването ѝ на 1 януари 1879 г., когато започва и окупационния период, до прекратяването на продоволстването ѝ; Д. частите и управленията на руската армия от началото на окупацията до прекратяването на продоволстването им.
..............................................................................

С указ на княз Александър Батенберг № 1144 от 1883 г. е утвърдена „Конвенция за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от руските императорски войски, съгласно с определението на Берлинския договор”. Подписана в Петербург на 16 юни 1883 г., утвърдена на 24 декември с. г., конвенцията е публикувана в „Държавен вестник“ бр. 2/1884 г. Напоследък по този повод в интернет се появиха статии, в които гръмко се прогласява: България е платила за освобождението си 32,5 тона злато. Някъде се „уточнява”, че всъщност сме платили за окупацията, а не за освобождението си.

Тук въпросът за окупационния дълг на България ще бъде разгледан от гледна точка на историческите факти. Ще стане дума защо заглавието на конвенцията не е съвсем коректно. Ще бъде уточнено колко „злато” сме платили и откъде сме го „взели”. Разбира се, сериозната част на изследването са автентичните документи, които обясняват какво точно се е случило през 1877-1879 г. с Временното гражданско управление и руските окупационни войски в България.

                         Окупационните войски в България според договорите

Чл. 8 на Санстефанския прелиминарен мирен договор от 19 февруари/3 март 1878 г. определя в България вече да няма присъствие на отомански войски. До създаването на земска (национална) войска, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието, в страната трябва да се разположат руски войски, които в случай на нужда, да бъдат в помощ на руския императорски комисар. Срокът на пребиваване на тези войски в България се ограничава на около две години. Руският окупационен корпус, съставен от шест дивизии пехота и две кавалерия, които трябва да останат в България след опразването на Турция от императорската армия, не трябва да надхвърля петдесет хиляди души. Той следва да бъде издържан „за сметка на страната, заета от него”.

Както е известно Санстефанският договор е ревизиран. Споменатите положения са преминали в Берлинския договор от 1/13 юли с. г. с някои изменения. „Руският окупационен корпус в България и Източна Румелия ще се състои от шест пехотни и две кавалерийски дивизии и няма да надминава 50 000 души – е записано в чл. 22 на договора. - Той ще се издържа за сметка на страната, заета от него… Срокът на заемането на Източна Румелия и България от императорските руски войски се определя на 9 месеца от деня на размяната на ратификациите по този договор. Императорското руско правителство се задължава в следващ тримесечен срок да преведе своите войски през Румъния и да завърши опразването на това княжество.” Съгласно чл. 1 и 2 на договора под България вече трябва да се разбира Княжество България.

Според чл. 6 на Берлинския договор „временното управление на България” до изработването на органически устав (конституция) на княжеството трябва да бъде ръководено от руски императорски комисар. Турски императорски комисар и консули на държавите, подписали Берлинския договор, имали задачата да му оказват съдействие и да наблюдават за хода на временното управление. След изготвянето на органическия устав следвало да се пристъпи веднага към избор на български княз. В чл. 7 на договора допълнително е уточнено: „Щом князът стъпи на престола, новото устройство ще влезе в сила и княжеството ще започне да упражнява напълно своята автономия”.

Този текст показва, че понятието „окупация”, което фигурира във френския текст на договора, не е коректно да бъде определяно като „окупация на Княжество България”. Макар това име да е отбелязано вече в договорите, докато не бъде избран княз и не се конституционализира, княжеството на практика още не съществува и владетел на земите е Русия. Те са завзети след нейните успешни военни действия срещу Османската империя и след войната победителката е трябвало да се грижи да не допусне в периода, докато княжеството си създаде своя войска, бившият господар да реши отново да се настани пак на старите земи. А както станало ясно още по време на войната 1877-1878 г., при новото политическо положение на Балканския полуостров мераците на съседните на България държави за разширение на своите територии за нейна сметка били нараснали.

Окупацията не е била безусловна, тъй като действията на руския императорски комисар са наблюдавани от турски комисар и специално назначените консули на Великите сили, подписали Берлинския договор. На практика макар и окупирани от руски войски и управлявани от руски комисар, земите на бъдещото Княжество България са били поставени под международен контрол.

Руският император Александър II назначава за ръководител на временното управление в България, а след Берлинския конгрес на Княжество България, княз Александър Дондуков-Корсаков. Той получава длъжност руски императорски комисар. След изтеглянето на Действащата руска армия, императорският комисар става главнокомандващ на окупационния корпус. Временното управление не може да продължи повече от 9 месеца, смятано от размяната на ратификациите по Берлинския договор. Затова и престоят на окупационните войски също е ограничен в този срок.

В Берлинския договор е пропуснато да се посочат задачите на окупационните руски войски. Вероятно при заличаването на текста от Санстефанския договор, че те ще помагат на комисаря, е отпаднал целия абзац, че руските войски трябва да изпълняват функциите на земска войска, до нейното създаване.

Не е обърнато и достатъчно внимание на въпроса кой ще ги издържа. В Санстефанския договор в чл. 8 под „страна” се разбира България, която според чл. 6 на този договор е определена да бъде автономно, поданно княжество, заемащо почти изцяло частта от територията на Балканския полуостров, върху която се е разпростирала Българската екзархия. Разделянето на предвиденото първоначално единно княжество, не е взето в предвид в Берлинския договор по отношение на издръжката на окупационния корпус. Останало е условието той да бъдат издържан от „страната, заета от него”, но на практика те са били вече две.

Управител на завзетите земи, съставляващи бъдещата България съгласно Санстефанския и Берлинския договор, е трябвало да бъде руският императорски комисар. Но според Берлинския договор, под България вече се е разбирало само Княжество България. Разбира се комисарят е бил главнокомандващ на руските окупационни войски и в Източна Румелия, но съгласно договора те е трябвало да се издържат от нея. В чл. 19 на този договор се уточнява: „Европейската комисия ще бъде натоварена да управлява в съгласие с Портата финансите на областта, докато се устрои новата организация.” Именно тази комисия е трябвало да се погрижи и осигури издръжката на окупационните войски в Източна Румелия, но това не е указано изрично в договора.

Руското правителство е видяло грешката, която е допуснало с приемането на чл. 22, като не е прецизирало текста за издръжката на окупационните войски и се е помъчило да реши по някакъв начин изникналия въпрос, като в изпратената на 24 юли 1878 г. на комисаря Дондуков-Корсаков допълнителна инструкция, е отбелязало:

„Имайки предвид, че според чл. 20 (има грешка, точният член е 22 – бел. К. Г.) на споменатия [Берлински] договор всички разноски за издържането на окупационния корпус трябва да бъдат отнесени към средствата на двете определени провинции, необходимо е Ваше сиятелство да се погрижи за сумите, необходими за издържането на частите от нашите войски, които ще се настанят в Южна България, да се води отделна сметка от сумите, необходими за издръжка на частите от войските, които ще бъдат разположени в Северна България. За осигуряване на получаването на първите суми, разбира се би било по-удобно при сдаване от нашето управление на европейската комисия на делата, отнасящи се до финансовото управление на страната, да се удържи от доходите на областта - вече събрани с посредничеството на нашите власти, цялото количество пари, което според разчетите ще е необходимо за издръжка на нашите войски и администрацията за цялото време на пребиваването им в страната. Но ако изпълнението на това предложение се окаже невъзможно, пред вид, че доходите събрани от нашите власти са незначителни, тогава Вие ще възложите на командващият нашите войски в Южна България, който по това време ще бъде началник на местното управление, както бе казано по-горе, да се споразумее с европейската комисия относно начина на своевременното изплащане от доходите на областта на сумите, необходими за издръжка на нашите войски и администрация.”

Тук ясно се казва, че издръжката на окупационните сили трябва да се осъществява за сметка на „средствата”, т. е. доходите, получени от съответната област преди или по време на окупацията, а не от след това от правителствата на Княжество България и Източна Румелия. Това не е направено от Дондуков-Корсаков, защото той не е имал пълномощия да действа в Източна Румелия и е нямало как да задължи Европейската комисия или Високата порта да издържа руските войски, пребиваващи там. Тези „подробности” е трябвало да се уточнят по време на конгреса в Берлин. Не се е създала и организация окупационните войски в Княжество България да получават издръжката си от Временното управление, тъй като то или не е имало време да се подготви за това или от Съвета на управлението са видели, че събраните от него доходи няма да бъдат достатъчни

Към отчета е приложен списък на окупационните войски и тяхната численост към 1 март 1879 г. Надвишавали са 50 000 души.

                            Окупационните разходи, определени през 1880 г.

На 31 януари и 1 февруари 1880 г. бившият руски императорски комисар в България княз Александър Дондуков-Корсаков, като главнокомандващ на окупационните войски изпратил съответно на военния министър и на управителя на Министерството на финансите на Русия ведомостта с данните за издръжката на войските.

Позициите във ведомостта представят издръжката на видовете войски, начислена за три периода: А. Българското опълчение от сформирането до превръщането му в Българска земска войска на 12 юли 1878 г.; Б. Българската земска войска от създаването ѝ до началото на окупационния период 1 януари 1879 г.; В. Българската земска войска от началото на окупационния период до прекратяване на продоволстването ѝ; Г. Земската войска в Източна Румелия от създаването ѝ на 1 януари 1879 г., когато започва и окупационния период, до прекратяването на продоволстването ѝ; Д. частите и управленията на руската армия от началото на окупацията до прекратяването на продоволстването им.

В писмото на Дондуков-Корсаков до Министерството на финансите се дават следните обяснения:
„С писмо от 31 август 1879 г. № 4095 Ваше превъзходителство ме уведоми, че в дневника на комисията, учредена за разглеждане на кредитите по военно време, е разпоредено: да ми бъде възложено да съобщя по какъв начин ще бъде овъзмездена хазната относно разходите за издръжката на окупационния отряд в Княжество България и Източна Румелия, които на основа на XXII гл. от височайше ратифицирания на 15 юли 1878 г. Берлински договор трябва да бъдат отнесени за сметка на страната.

В настояще време след почти окончателното изясняване на разходите за издръжката на окупационния отряд, Българската земска войска и Румелийската милиция, имам честта да ви съобщя:
1. От приложената ведомост Ваше високопревъзходителство може да види, че стойността на издръжката на посочените войски заедно с продоволствието, отпускано на войските в натура, ще съставлява около двадесет и четири милиона и половина.
2. Българското Княжество, току що възродило се, все още не укрепнало от предишното турско владичество и силно пострадало по време на миналата война, за да попълни държавния дълг трябва да обложи обеднялото народонаселение със специални налози още в самото начало на своето съществуване.
Създаването на различните правителствени учреждения, основаването на училищата, организацията на войската и прочие, изискват твърде значителни разходи и ако към тях се добави сумата, която е определена за издръжката на окупационния отряд и земските войски, частта, която ще се падне на всеки жител ще бъде толкова голяма, че може да убие развитието на страната още в нейния зародиш.
3. При разглеждането и многостранното обсъждане на посочения дълг в палатата на представителите, могат да се появяват много недоразумения, в частност, ако се вземе под внимание стойността на различните материали и продукти, които са били изготвени от Полевото интендантство по време на военните условия на твърде високи цени и след това са оставени на склад за продоволствие на войските по време на окупацията. Тези недоразумения могат да станат още по-големи под влияние на чуждестранните агенти, които, разбира се, няма да закъснеят да се възползват от всяко средство, за да охладят възвишените чувства на българския народ към нашия Цар Освободител и към цяла Русия.

Споменатият горе дълг на България и Източна Румелия за тях е огромен, докато за Русия той е незначителен, в сравнение с жертвите, които нашето правителство даде за освобождението на родствените ни по кръв братя.
Поради това се считам длъжен да ходатайствам от Княжество България да бъде снет лежащия на него дълг.
4. Макар според Берлинския договор Източна Румелия да се счита за турска провинция, мнозинството от народонаселението ѝ са също такива българи, както в Княжеството. Затова считам за справедливо към нея да се отнесем както към Българското Княжество, понеже народното чувство и самата идея за освобождението – винаги са се отнасяли към всички българи.
Уведомявам Ваше високопревъзходителство за това свое заключение и имам честта да помоля покорно, да ходатайствате пред господин императора, лежащият върху Княжество България и Източна Румелия наш дълг, съставляващ сумата, отбелязана в споменатата по-горе ведомост, да им бъде дарен.”

От писмото на Дондуков-Корсаков ясно се вижда разминаването с намеренията, заложени в чл. 8 на Санстефанския договор, респективно чл. 22 на Берлинския договор. Тези намерения са добре разяснени в инструкцията, изпратена на руския комисар на 24 юли 1878 г.: „всички разноски за издържането на окупационния корпус трябва да бъдат отнесени към средствата на двете определени провинции”, а не да бъдат търсени впоследствие от Княжество България и Османската империя. По редица причини това не е било реализирано и окупационните руски войски са били издържани от бюджета на Русия. А там, в държавния апарат е имало загрижени чиновници, които след като са направили ревизия на „кредитите по военно време” са поискали да бъде обяснено „по какъв начин ще бъде овъзмездена хазната относно разходите за издръжката на окупационния отряд в Княжество България и Източна Румелия”.

Освен трудностите с вземанията на частта от разходите, направени от войските в Източна Румелия, от ведомостта се вижда, че отделни сметки за нея и Княжество България изглежда не са били направени – във ведомостта фигурира една обща позиция: „Разходи за частите и управленията на имперските войски за времето на окупацията”. Затова и Дондуков-Корсаков предлага като начин да се излезе от положението, финансовите задължения на българското княжество и автономната турска провинция да бъдат опростени.

                      Русия иска Княжество България да изплати дълга си

В том първи на „Строителите на съвременна България” Симеон Радев пише: „Княз Александър [Батенберг] претендираше, че покойният цар Освободител бе му обещал, че ще опрости тоя дълг на младото княжество, но не се намери в руските архиви никакъв документ, който да отбелязва това намерение на императора.
По-нататък Радев насочва вниманието към плана на министър-председателя на Княжество България в периода 5 юли 1882 - 19 септември 1883 г. Леонид Николаевич Соболев. В списанието „Русская старина”, броят от септември 1886 г., са публикувани бележките, които Соболев е написал през пролетта на 1883 г.
„Както е известно, България и Източна Румелия дължат на Русия 50 000 000 франка за окупацията през 1878-1879 г. – пише в началото по въпроса Соболев. - Този дълг те не са платили. Князът [Александър Батенберг] убеждавал, че покойният император Александър II подарил тези пари на него, княза, и поръчал да си ги събере от българите. Негово височество, когато ми е говорил за това, е изразявал извънредното си съжаление, че императорът не е успял да му остави писмен документ за правото да получи частта, падаща се като дял на Българското княжество. Руското министерство не е знаело за такава воля на своя монарх и чакало кога България ще си спомни за дълга. За да напомни за дълга, руското правителство заявило на българското, че му опростява лихвите по него. Князът и неговите министри мълчали.”

В записките си ген. Соболев привежда някои сведения за параметрите на този дълг и възможностите той да се погаси. Княжество България дължало на Русия 25 000 000 френски франка. 18 000 000 франка се намирали в резервния фонд на БНБ и можели да се изплатят веднага. Фондът в началото се състоял от 14 000 000 франка, които според Соболев били „оставени от руските войски при завършване на окупацията”. Имало и 4 000 000 франка излишъци от бюджета на държавата. Фондът можел да съставлява и 28 000 000 франка, смята генералът, „но го ограбили господа консерваторите”.

От позицията си на министър-председател Соболев предлагал в продължение на 12 Ѕ години Русия да получава от България по 2 000 000 франка на година. „Когато Румелия се слее с България”, е уверен генералът, руското правителство щяло да предяви ново искане за 25 000 000 франка. Всичките тези суми, съставлявали материална сила, която можела да се използва за укрепване на връзката на България с Русия.

С. Радев потвърждава, че в Княжество България е съществувал резервен фонд, образуван още във времето на окупацията, който бил пораснал на 15 милиона. Според него начинанията на Соболев (за съвместни инициативи между България и Русия) имали за цел „да поставят княза под един организиран руски контрол, нещо като протекторат”.

Всъщност руският генерал е бил своего рода предтеча на съвременните европейски комисари, които отпускат пари от еврофондовете целенасочено, с предварително определено предназначение. За поддържането на тези еврофондове държавата, която иска да се ползва от тях плаща солидни вноски. „Облагата” за самата държава се изразява в покровителството от страна на великите сили.

...................................................................................................................
Рекапитулацията за приходите и разходите на Временното управление е следната:

- приходите за времето от началото на установяване на гражданско управление в Софийски, Видински, Русенски и Търновски санджак до 1 януари 1879 г., а във Варненски санджак до 1 декември 1878 г., съставляват 17 715 059 франка 39 сантима;

- от френския предприемач Марешал, който изкупил десятъка на Източна Румелия, били получени 3 000 000 франка;

- от Тулчанския санджак били получени като неизразходвани (остатък между приходи и разходи) 1 881 882 франка 27 сантима;

- от Адрианополския санджак били получени като неизразходвани 1 794 371 франка 23 сантима.
Общо приходите съставлявали 24 391 312 франка 89 сантима, от тях отделните ведомства на управлението изразходвали 10 872 979 франка 39 сантима, останали неизразходвани 13 518 333 франка 50 сантима.
.................................................................................................................................

                        Историите с изплащането на дълга

 

             

 

Окупационният дълг на Княжество България към Русия е изплащан нередовно и окончателното му уреждане отнема почти половин век. В горната таблица е показано как е станало това. Има разлика в сумата, която е трябвало да бъде погасена, посочена в таблицата и справката за бюджета. Според справката сумата е 26 120 896,06 лева, а в таблицата е записана стойност 26 446 635 лева. Вероятно, както бе казано, това се дължи на колебанията в курса на лева спрямо рублата. В конвенцията е записано, че плащанията ще бъдат в левове според курса на деня в датата на изплащането.

 

Предвиденият срок за окончателното изплащане на дълга на бившето Княжество България през 1896 г. не е спазен. Затова на 20 юли с. г. се постигнало споразумение между руското и българското правителство за разсрочване на изплащането на остатъка от дълга, съставляващ 5 018 250 рубли и 43,5 копейки, за още 6 години. На 13 юли трябвало да се платят 213 250 рубли и 43,5 копейки, а останалата сума се предвиждало да се изплаща пак по старата схема – по 800 000 рубли на година, платими на два пъти на 13 януари и 13 юли по 400 000 рубли. Издължаването обаче, било отново неравномерно и се проточило до 1912 г.

Въпросът за окупационния дълг на бившата Източна Румелия бил поставен отново на дневен ред през пролетта на 1909 г., когато Русия и България водят преговори за сключване на така наречения „Заем за независимостта”, на стойност 82 милиона лева. От руска страна било предложено да бъде уреден и въпроса с окупационния дълг та Източна Румелия. Било постигнато споразумение в началото на 1910 г. да бъде подписано споразумение за ежегодни плащания по 800 000 рубли на 1 януари и 1 юли всяка година.

Българското правителство не изпълнило обещанието и след като руският представител в България отправил на 11 април 1910 г. покана за „по-скорошно сключване на конвенцията по изплащането на окупационния дълг на бившата Източна Румелия”, с писмо от 2 юни 1910 г. отново поискало срокът за изплащане на дълга да се определи на 30 години, като начиная от 1911 г. на шест месеца се изплаща 1/60 част от цялата сума.
............................................................................................................
Поради войните 1912-1918 г. България не плаща на Русия по този дълг, а след Първата световна война той е опростен със споразумение между кабинета на Александър Стамболийски и правителството на Руската социалистическа федеративна съветска република.
Българите не са платили половината от парите, които са дължали на освободителката си, въпреки че са гласували за това, а по-късно българското правителство е потвърдило правомерността на акта за изплащането на окупационния дълг на Източна Румелия. В последното писмо от дипломатическата преписка посланикът Анатолий Неклюдов посочил: „България сама е признала, че дължимата вследствие събитията от 1877-79 год. сума има характер на дълг на чест”. Вместо да се осъжда некоректността на политиците, с което е бил уронен престижа на независимото Царство България, днес историческите факти се подменят с политически инсинуации.