Обезглавяването и обезкървяването на българския народ продължило през цялото робство, след всеки бунт, след всяко безнадеждно въстание. Същевременно турските завоеватели започнали да настаняват в българските земи - средището на По-
38
39
луострова, големи количества свое население и по този начин обезсилвали още повече България..." (135).

Както вече споменахме, евреите спомогнали и за падането на последната християнска крепост и убежище на православието - Константинопол, който бил завладян от турците. В това пъклено дело и предателство участвали най-вече венецианските и генуезки банкери евреи, както посочват редица автори, при това с еврейски произход (53, 56).
Дейвид Дюк*, бивш американски сенатор, в своята книга „Еврейският въпрос през очите на американеца" директно посочва, че още през XIII в. византийските евреи подържали окупационните армии на турците, а през XV в. подържали турците и при последното завоевание - Константинопол.
Той обяснява, че по същия начин и по същите причини евреите са поддържали и завоюването на Южна Испания от сарацините. След окупацията на мюсюлманите, те били в управляващото правителство (53).

Еремеев и Мейер* потвърждават, че предателството в Константинопол дошло от предградието Галата, което било официално венецианска и генуезка колония и където живеели много еврейски търговци и митничари. Те помогнали на турците да прекарат по суша до залива „Златния рог" над 70 кораба, необходими за решителния щурм на града, и снабдявали окупаторите с провизии (56, 67). Никола Ватен посочва, че търговците от Галата запазили един двусмислен неутралитет, доставяйки и на едната, и на другата страна провизии и сведения -нещо типично за евреите винаги да работят като двойни агенти и да извличат печалба от войната („Двама се карат - третият печели") (67).
От своя страна Рънсиман посочва, че операцията по превземането на Константинопол била стимулирана активно от личния лекар и съветник на султан Мехмед II - италианския евреин Джакомо ди Гаета*. Той посъветвал султана при щурма на града да се използва артилерия (нещо ново тогава) и установил връзка с унгарския инженер Урбан - специалист по леенето на топове (123).
40
След падането си Константинопол пострадал силно и бил разграбен и частично разрушен. Турските войски не влезли единствено в Галата, където имало и доста синагоги!... Симптомачно е, че нападението над Константинопол започва на Великден или на еврейската Пасха, като очевидно с този красноречив знак някой от Синедриона символично искал да каже нещо на православните християни!... Тази зловеща символика сполучливо се допълва от османския хронист Мехмед Нешри (106), който при описването на битката за Константинопол казва, че „копията на газиите (бойци за вярата) понесени като Мойсеев жезъл, се чинили на тираните неверници седмоглави змейове..."

При превземането на Константинопол безвъзвратно били унищожени и разрушени множество християнски църкви (и нито едно синагога!), а най-красивите и внушителни от тях, като „Св. София" например, били превърнати в джамии. Изгорени били множество безценни библиотеки и ръкописи и поругани и осквернени редица християнски ценности и реликви. По същия начин турците и техните наставници - евреите, действали и в България. Според Куев турците, а по-късно и гръцките фанариоти, командвани от Цариград (Константинопол, Истанбул) целенасочено първо унищожавали културните средища и книжовните ценности, преди всичко български ръкописи и книги. „Сякаш целта е да се заличи от лицето на земята всичко чуждо, всичко немохамеданско, всичко българско, всичко християнско. Във връзка с посещението си в Търново през 1838 г. френският пътешественик Ами Буе пише, че там мохамеданите са унищожили всичко, което би напомняло за българската народност. А казаното от Ами Буе за Търново важи и за много други градове, села и области у нас и изобщо на Балканския полуостров..." (82).
Куев описва също, че много манастири, църкви и книгохранилища по време на турското робство били опожарени и хиляди български ръкописи и старопечатни книги били унищожени и безвъзвратно загубени за народа ни. Това се случвало и по време на многобройните бунтове и въстания на българите срещу османската власт. Пострадали много и манастирите в Атон („Света гора"), сред които българският манастир „Зограф".
Според Куев систематично и организирано унищожение на българските писмени паметници започва от втората половина на XVIII в., когато цариградският патриарх Самуил успява да закрие през 1766 г. сръбската Ипекска патриаршия и на следващата 1767 г. и българската Охридска архиепископия. От друга страна, той нарежда да се горят българските и славянските книги и да се служи в черквите само на гръцки. Тази задача се възлага на калугерите таксидиоти от Атон, които биват изпращани по различни краища на Балканския полуостров. Някои специалисти приемат не без основание, че гръцките фанариоти с подмолните си действия са унищожили в този по-късен период много повече български писмени паметници, отколкото турците (82).

По този повод Иван Селимски пише следното: „Те, фанариотите, дори дирят навсякъде и в манастирите, и в черквите, и в частните къщи да открият остатъци от стари съчинения, които като някогашните книги на уж неблагочестивите ни прадеди, не са свещенни, а са противни на нашата православна религия, та ги хвърлят в огъня. Така подобно нещо се случи и в мое време в Стара Загора по заповед на фанариота Иларион, търновски митрополит. Поради подобните безбожни постъпки на гръцките владици не е било възможно да се запазят досега освен твърде малко части от най-скъпоценните остатъци на нашата предишна слава, които остатъци тук-таме се намират в тъмнината..." (82).
След османското нашествие повечето големи български книгохранилища и библиотеки били унищожени. Една малка част от това безценно духовно богатство била спасена, главно чрез изнасяне в чужбина - основно в Румъния, Молдова и Русия. В един по-късен период чужди агенти слагат ръка на някои от оцелелите в България и в Атон ръкописи. В това дело се включват лицата Арсений Суханов, лорд Роберт Кързон, Павел Йосиф Шафарик* (1815-1876 г.), Порфирий Успенски (1804-1885 г.), Александър Феодорович Гилфердинг* (1831-1872 г.), Вукол Михайлович Ундолски (1815-1864 г.) и други „изследователи", които слагат ръка на стотици безценни средновековни ръкописи (82).
Физическото и духовно унищожение на българите в Османската империя вървели ръка за ръка. Една от най-страшните гав-ри била системата на еничерите (от турското „йени чери" - „нова войска"), която би могла да се роди само в нечий чифутски болен мозък.