2018.07.22

ГРАВИТАЦИЯ

Измислена от нейде привлича

ни силата на различието,

на независимата същност

да бъдем сами във Вселената.

Неизменно следваме избора си,

определен от нас самите

сред разноликите възможности.

И все лакътушим

по бързея на псотъпките си –

да оставим следа,

да се впримчим в Нещо,

да служим на Идеал.

Караме се понякога

сами на себе си,

крещим на отражението си

в огелдалото, че не искаме

да бъдем зли като Прокобата,

която го държи,

че Снежанка не ние

сме облъчили със злокобна

магия – да умре неврастеницата

на нашите поличби,

да затрием семето и майката,

и бащите и децата дори,

на нашите апологети и конкуренти.

Затънахме докрай

в пепелта на злобата.

Поругахме отново

гроба на Стамболов,

мъртвите ни почитаме

от зор заман

и се люшкаме в полюсите

на отрицанието,

като кораб без пристан,

чийто мостик отново е

обсебен от пирати,

избили целия му екипаж,

начело с капитана наш.

Капричосите на Гоя,

Герника на Пикасо,

рисуваме с туш,

изтискан от собствената ни кръв,

изваян от мръсотията

на собствената ни ненавист,

която гризе ръбовете на ноктите ни.

Докога ли ще ненавиждаме

себе си в отражението на Другите?

Ще ни осъди ли Господ

за безчинствата, които причиняваме

над самите нас,

поругавайки, мразейки

и ненавиждайки противниците си.

Въпроси без край.

Бруталността смирение

не чака, тя не влиза в храм,

а го руши и люлката на

младенеца дори ще

завлече в кърджалийски пристъп.

Време е да озаптим

сами Баскервилското куче,

което още малко и

ще разкъса пазвата