По думите на Варшавски: „... Евреите завладели България и станали истинските господари на страната. Ползвайки се с голямо влияние върху турския султан, те започнали да прокарват в живота всичко, което им било угодно, а главно блестящо изпълнявали задачата си по отношение притесняването на християнството, за да унищожат по този начин всеки Божествен принцип и да подготвят страната за безкрайно робство. Затова през време на турското владичество юдеите умело са придобивали симпатиите на някои българи, спечелвали са ги на своя страна и ползвайки се от техните услуги, оказвани им под вида на лъжлив либерализъм, заблуждавали народните маси и ги насъсквали срещу ония, които безстрашно проповядвали своите национални идеали. Това явление се наблюдава и сега, защото има още много наивници между българите!..." (30).

Това твърдение далеч не е пресилено, а напротив дори е меко казано, като имаме предвид документите, с които разполагаме от различни и разнообразни източници. Всички тези документи доказват негативната и водеща роля на евреите, които наравно с турците са участвали в разрушаването на Второто българско царство и поробването и Геноцида, извършван над българите не само през XIV век, но и през следващите векове!
Според българските и чуждите историци ударът от страна на османците довел до най-тежки последици: България, която в продължение на столетия заемала предно място в средновековна Европа, загубила завоюваните позиции и трябвало да минат векове в упорита борба, за да се отхвърли чуждото владичество и отново да се създадат условия за нормално обществено и културно развитие на българския народ (66).

                                                        Трета глава
                                       Бьлгария под турско-еврейско робство(ХIV-ХIX в.)

След падането на Търново през 1393 г. борбата срещу турските поробители продължила. Фактически от турското нахлуване на Балканите в 1352 г. до Освобождението през 1878 г. съпротивата не преставала. Първите 50 години от османското нахлуване били най-кървавите и българите дали най-много жертви във войните с турците. Тази героична саможертва на българите спасява до голяма степен Източна Европа от опасността да попадне под турска власт, тъй като задържа турците по-дълго време на Балканския полуостров в стремежа им да овладеят и подчинят новите територии.
По време на турското робство българите вдигат 14 големи въстания и участват в над 50 похода на християнски държави срещу турците.
По-важни от тези събития са:
- походът на воеводата Стефан Елеазар в 1402 г.
- въстанието на Шишмановци в 1405 г.
- въстанията на богомилите в 1413 г.
- походите на Владислав III Варненски в 1443-1444 г.
- походите на Георги Кастриот (Скендер бег) 1443-1467 г.
- въстанието в Прилепско в 1564 г.
- въстанието на войниганите в Панагюрище 1575 г.
- Търновското въстание в 1595 г.
- бунтът на поп Мартин в Русенско 1637 г.
- Търновското въстание в 1686 г.
- Чипровското въстание в 1688 г.
- Марино въстание в Търново през 1700 г.
- участие на софиянци в Австро-турската война от 1737 г.
36
- гръцко-българската завера в 1821 г.
- Знеполското въстание в 1830 г.
- Берковското въстание в 1835 г.
- Върбановото въстание в 1837 г.
- Пиротското въстание в 1838 г.
- Априлското въстание в 1876 г.
- Илинденско-Преображенското въстание в 1903 г.
Всички тези въстания и походи са добре обобщени в книгата на Й. Йосифов за българските въстания (72). Той дава и подробни данни от съществуващите документи за българските жертви, турските зверства сред мирното население, избиванията, непосилните данъци, налагани от евреите бирници, и Геноцидът, извършван над българите.

Йосифов отбелязва и предателската роля на сърбите, венецианците и генуезците, които провалят втория поход на Владислав III Ягело (Варненчик) през 1444 г.; очевидно по указания на Синедриона, отново в играта се включват еврейските банкери от Венеция
:
„... Папа Евгений IV не бил доволен от постигнатите резултати и затова Владислав III нарушава мирния договор и през пролетта на 1444 г. отново настъпва - този път в Северна България. Той минава Дунав при Оршова, превзема Видин, Никопол, Шумен, Калиакра, Каварна и обсажда Варна. Към войските му се присъединяват нови хиляди доброволци от Северна България. Всички земи между Балкана и Дунав биват освободени. Но в най-решителния момент, когато Владислав е бил пред Варна и освобождението на Северна България се решавало, сърбите, венецианците и генуезците изменят, като венецианците и генуезците със своята флота прекарали войските на султан Мурад II от Азия през Босфора и Черно море за Варна, а сръбския деспот Юрий Бранкович не искал да си разваля приятелството със султана и не позволил на българите в Македония начело със знаменития Георги Кастриот (Скендер бег) да се присъединят към Владислав..." (72).

Редица историци отбелязват изключително подлата роля на, която играят венецианските евреи банкери и евреите в Константинопол по отношение завладяването на Балканите и по-специално България от турците. Те изиграват и ключова роля за падането на Константинопол в 1453 г.
„... Венеция се стремяла с всички средства да опази своето място в търговския обмен на Източното Средиземноморие, за да съхрани застрашените си владения и да разшири господството и влиянието си в други балкански земи. Затова тя непрекъсната лавирала между Унгария, османците и Генуа и използвала разединението и затрудненията на онези балкански страни, към които отдавна насочвала домогванията си..." (66).
Повече от очевидно е тясното сътрудничество на евреите -търговци и банкери, и особено евреите роботърговци, които оценили потенциала за печалба в разрастващата се Османска империя. Евреите всячески подпомагали този процес за утвърждаване властта на турците, естествено за сметка на поробените народи, които били ограбвани и унищожавани тотално!

Николай Станишев отбелязва: „... Обезглавяването на българския народ продължава през цялото четиринадесето столетие - с меч, чрез заточаване, или „чрез договор" (васалитет), т.е. временно самозапазване, което завършва пак с меч или заточване, а понякога с потурчване.
Обезглавяването на българския народ продължава и през петнадесетото столетие, по времето на големите турски междуособици, когато българите направили първите бунтове и опити за въстания...
Целенасочено голяма част от българската аристокрация била ликвидирана и само малка част успяла да се укрие в провинцията или да емигрира в чужбина.