Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.01.2020 09:21 - Българите и световната цивилизация
Автор: bojo12345 Категория: История   
Прочетен: 850 Коментари: 2 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 

Живели през суровата ледникова епоха, българите станали не само първите металурзи, но и най-добрите на света майстори кожари и производители на всевъзможни кожени изделия и обувки. Българите също първи започнали да правят сгъваемия стол, когото нарекли курбас (по името на килима, с който го покривали) и го направили трон на своите вождове и царе.

Показател за високото равнище на културата на българите е изобретяването от тях на кирпича (курпес) и парите, чиято роля в началото изпълнявали кожите на ловни животни – най-често катерици и самсари (белки). Кожите като парични знаци били наричани от българите бил (билге), “знак” и кун – “белег, отметка” (от тук – българската дума кун – “буква” и куниг – “книга”, а от българската куниг имаме руската дума “книга”). Връзка кожи представлявала парична единица и се е наричала туун. Думата туун по-късно приело формата тиен и станало новобългарското название на катеричката. От думата туун произхожда и друга българска дума: джоген – “усукана връв, която се привръзва или прикрепва към нещо или свързва нещо”. Тъй като “джоген”-а привръзвали към удила (мундщука, желязната част от юздата, която конят захапва; бел. прев.) и освен това с “джоген” с прикрепена към него пломба (печат) скрепвали връзките с кожите–парични знаци и свитъците на царските грамоти, то думата “джоген” получила значението “юзда” и “свидетелство”. От българската “джоген” е произлязла и руската дума “закон” (тъй като царските укази–закони били излагани в грамоти, скрепени с “джоген”), затова и досега сред руснаците битува поговорка (непонятна за славянските изследователи): “Държа народа за юздата”, т.е. в рамките на закона.

В много древни времена българите изобретили приспособление за качване, за стабилно седене и повдигане на ездача върху коня – ерме (от българската “ерме” – “повдигам се”). От българското “ерме” е произлязло и руското название на това приспособление – “стремя”.

Българите са изобретили и шашката (думата “шашка” е произлязла от българското сас – “остър”), и сабята (думата “сабя” е произлязла от българското название на това оръжие – саблъ – “рушаща”), топа – туфянг (българското “туфянг” първоначално е означавало и “приспособление за мятане на камъни”), пушката – мълтък (българската дума “мълтък” първоначално е означавала “огнена стрела”).

От своите предци, укриващи се през време на суровия ледников период в планинските пещери на Урал, българите възприели почитта към планините и пещерите. Едно от тези пещерни жилища се е съхранило – това е знаменитата башкортска пещера Шулгенташ или Каповая (от българското кепе – “пещера”), по стените на която предците на българите преди 35 000 години са изрисували първите човешки картини – изображения на мамонти, кон и носорог. Тогава предците на българите започнали да смятат, че Бог ( старобългарските названия на Бога са Ерсу, Тангра, Ас) се появявал по планинските върхове и че на тях Всевишният (Ас) е създал добрите духове – “диви” или “алпи” (от древнобългарското алп – “висок”).

Освен това предците на българите смятали, че след смъртта на човека душата му трябвало бързо да се яви пред Божия съд и затова погребвани телата на починалите в планински пещери – по-близо до Бога. Когато иделците се спуснали от Урал във Волго–Камските равнини, то за поклонение пред Бога и духовете, и за погребване на своите вождове започнали да строят подобия на планините – пирамиди с пещери-гробници и храмове вътре в тях. Тези пирамиди с пещери получили названието кепе – “пещера”. Освен това големите пирамиди от пръст в чест на техните вождове българите нарекли с титлите на вождовете: балкан и курган – “вълчи (балк, кур), цар (кан, ган)”, големите каменни пирамиди нарекли – ег кепе – “голяма пещера или пирамида”, или теме (семе), малките пирамиди наричали май юлъ (от тук – “мавзолей”). Понякога българите правели стъпаловидни пирамиди, при което тези кепе най-често били с три до седем “стъпала” – балкони (тъй като седем рода са образували българския народ, числото 7 станало за него свещено). Обикновените българи, нямайки възможност да съберат хора за строителството на пирамиди, погребвали близките си така: в земята изкопавали правоъгълна яма, а в страничната й стена – пещера, след което в тази пещера поставяли тялото на починалия; и “кепе”-то в земята затваряли с дъски или камъни. Както се вижда, и тук е бил спазван главният принцип на българските погребения – тялото на починалия се е затваряло в пещера и не е било засипвано с пръст.

Върху пирамидите, в техните пещери, около тях и по тях поставяли скулптурни изображения на покойни управници, родоначалници и герои – балбал или на духове – синташ и др.

Свои обичаи, митове и достижения българите разнесли по целия свят, тъй като широко, в епичен мащаб, се разселили по цялата земя. Около 12 000 години пр.н.е., след идването на карите (фино-угри) от изток в Идел, сред българското общество избухнала гражданска война. Враждуващите групировки били оглавени от родните братя Алмъш и Хазан. В края на краищата Хазан отстъпил трона и заедно със своите привърженици и част от подвластните му кари бил принуден да напусне Идел или стария Туран.

Едни от хората му, заедно с карите, се отправили на изток – в Цантрална Азия, където населили Алтай, Уйгурия, Монголия, Северен Китай и се прехвърлили дори в Америка. Съседите им често наричали българите по името на тачения от тях Дух на Вълка – Синдиу (Синби) или Хон – синди (инди), сянбийци, хуни (от “Хон”) и т. н. Затова великите държави, създадени на изток от българите, са известни като хунски, сянбийски (в Северен Китай, Монголия и Алтай) и т. н. В Алтай българите започнали да леят желязо. В Северен Китай основали не малко градове, продължили да създават пещерни пирамидални храмове в планините, мавзолеи и стъпаловидни пирамиди – пагоди, въвели обичая да се носи коса (в Манджурия), разпространили мита за Вълка – спасител на българския принц, дали име на р. Хуанхъ (от българското Кубан-су – “Жълта река”), на пустинята Гоби (от българското куба или кума – “жълт, песъчлив”, “пустиня”). В Монголия българите дали име на тази страна (“Монгол” – от българското Магол), разпространили мита за спасения от Вълка български принц Чингиз и др. Манджурците, киргизите, уйгурите, фино-угрите и другите народи оценили майсторството на българските занаятчии и започнали да наричат най-хубаво обработените кожи и обувките булгар (булгари). В Америка потомците на българите майя (от българските названия на духа на Слънцето Май и рода Май), ацтеки (от названието на българския род Иштяк) и инки (от названието на българския род Еней) също построили много градове, големи пирамиди, разпространили българския мит за Карга, донесъл на Земята топлина, и много български думи (индианската цилан – от българската джилан – “змей”, индианската Куба – от българската куба ~ кума и т.н.) . . .

Другата част от българите на Хазан се придвижила на юг. В Казахстан и Средна Азия от основната маса на българите се отделили масагетите и кушаните, които българите наричали също сак и сок. След това от българите се отделила още една част, която под названието на своя тотем – Синдиу (Хиндиу) отишла в Индия и завоювала тази страна. В Индия българите синдийци дали названието на своя тотем на цялата страна (“Индия” – от Синдиу, Хиндиу) и на всичките й жители (от синдиу – названието “индийци”), на няколко реки – на Ганг (от бълг. анг – “пълноводна река”), на Инд (от синдиу) и др, основали не малко градове, разпространили мита за българския принц Газан – Магули, спасен от Вълка (от българското Магули произлязло индийското “Маугли”), започнали добив и производство на метали, направили популярен българския символ на земната радост и щастието – “свастиката” . . . Интересно е, че и по-късно, през XVI – ХIХ век, индийската държава е носило българско название “Империя на Великите Моголи” (от българското название на духа на Вълка – Магол). Още една група българи, останала в Средна Азия, основала града Бухара (форма на етнонима “булгар”), Самара (съвре-шумер,менния Самарканд) и други.

Но част от българите, водена от легендарния дух Самар в образа на огромен бик – Тюрк, се придвижила през Средна Азия на Запад, където подчинила целия Близък Изток (територията на Балканите, Мала Азия, Северен Египет, Сирия, Ливан, Ирак, Палестина, Задкавказието, Западен Иран) и образувала там в памет на духа Самар държавата Самар (Шумер, Шумерстан). Значителна част от българите била съсредоточена в Ирак, когото българите нарекли Сувар – “Междуречие” (оттук – гръцкото название на Ирак е “Месопотамия” – “Междуречие”). Първата столица на Самар бил южносуварският град Ат-Атлан, по името на който някои източници наричали цялата българска близкоизточна държава Атлантида. Българите дали свои названия и на всички други области на Самар: на Финикия (от българското бейнек – “кораб от свързани тръстикови снопи”), на Балканския полуостров (от българското балкан – “планини, подобни на могили, хълмове”), на остров Крит (от българското креш – “борчески”), на Мала Азия (тези области българите с обич наричали Яна Идел – “Нов Идел”, от което се получило “Анатолия”, “Анадол”); на областите на Задкавказието (Иберия – от българското абар ~ ибер – “метал”; Армения – от българското арман – “земя по склона на планина”; Албания – “Високопланинска” – от алъп – “висок”; Елбрус – “Богатирски (елбир) връх (ас)”; Месхетия – от българското мосха – “крава”; Ереван – от българското ер евен – “войнишка вишка”, “застава”; Муганска степ – от българското Могун; Кавказ – от българското Куб Каш – “Бяла планина” и др.), на Палестина (от българското Бал-и Стан – “Област на българите”, на Египет (от българското Ег кепе (“Голяма Каменна Пирамида”); по-късно – българското название на Египет – “Мамил”) и на други.

В Самар, както и навсякъде другаде, българите издигнали много пирамиди (в Египет, Турция, Ирак и в други области), основали металургично производство, създали голям брой градове: Ъстамбул – “Мраморен Пролив или Град”, Могун и Евен (от българското евен ~ овин – “ловна примка, капан, клюса”, “бедна къщурка, колиба, хижа”) на Балканите (по-късно тях започнали да ги наричат съответно Стамбул, Микена и Атина); Атряч в Мала Азия (с европейско произношение Троя); Ерсу Булем (съвременния Йерусалим в Палестина) – “Град (булем) на Бога (Ерсу)”; Джир Каган (по-късния Йерихон в Палестина) – “Дух на песента”; Унук или Урук в Сувар (унук или урук на български значи “род”); Киш в Сувар (от българското киш или кеш – “участък, парцел земя”); Ур (на български значи “поселище, квартал”); Бай Авлан в Сувар (по-късният Вавилон) – “Велика (Прекрасна) Ливада”.

Някои градове са съхранили отзвуци от българските митове, свързани с техните названия. Например, Джир Каган (Йерихон). Мохаммед Гали пише, че хората от един български град се опитали да се усъмнят в силата на гласа на алпа Джир-Каган и тогава алпът Сандугач със силата на своя глас съборил стените на цитаделата. От тогава и нарекли този град “Джир Каган”. В руските билини Джир каган е навлязъл като Соловей–разбойник, чието пеене (“свирене, свистене, пищене”) рушало всичко наоколо . . .

Не малко реки в Близкия Изток запазили българските си названия: Йордан (от българското ирдан – “влажна низина”, Булгар-чай (в Муганската степ), Ефрат (от българското кобуртка – “брод през река”) и др.

През 3182 г. пр. н.е. значителна част от Сувар била залята от водите на невиждан по сила потоп, който след това нарекли Всемирен Потоп. Тогава загинал главният, българският център на държавата Самар – градът Ат-Алан със значителна част от българското население на Сувар. Според преданието част от българите се спасили на върха на една от шумерските планини, която българите започнали да наричат Урарат – “Връх, обкръжен от вода” или Урарату – “Планина, обкръжена от вода” (от тук и европейското название на тази планина – Арарат и наименованието на държавата Урарту). Потопът подкопал могъществото на българите – Древния Шумер.

През 3000 г. пр. н.е. българите загубили Северен Египет, завзет от етиопски афразийци (българите наричали Африка – Етиопия, а афразийците – кара оба – “род, област на черните, т.е. на чернокожите хора”, от което се образувала думата хараб – “араб”). Но египетските афразийци възприели от българите обичая да строят пирамиди, названието “копти” (от българското оба – “племе, народ, област”), думата “фараон” (от българското барън – “царска слава”), имената на духовете – Ра, Амон (от българското куман – “жълт”), наименованието на Синайския полуостров (от Син – “Вълк”), високите български шапки (те станали корона на фараона), българския мит за спасението на принца Магис (наистина, българският котел се превърнал у афразийците в кошница, а името Магис – в “Моисей”) . . .

Малко по-късно в Мала Азия от Северен Кавказ нахлули кимерийците или хетите (до нас е дошло насмешливото българско прозвище на кимерийците – камърлар, буквално – “хора от тесто”). По сведенията на Кул Гали те били предци на редица немски племена от Скандинавия и Германия, съхранили техните названия: готи, кимври и т.н. Възползвайки се от безпомощността на българската династия след Потопа и напора на афразийците от юг към Шумерстан, кимерийците овладели почти целия Яна Идел (Мала Азия), с изключение на областта около град Атряч, наричана Рум (от българското рум ~ рям – “хълм, покрит с ниска растителност, храсталак”). Издръжливостта на Атряч – Троя се обяснява с това, че градът бил едновременно и център на цялата българска Мала Азия – Яна Идел. Хетите обаче скоро се помирили с малоазийските българи, възприели тяхната висока култура и им предоставили в държавата си равни с хетите права.

Българските отряди станали ударна сила на хетските царе. Даже областите на Хетското царство в Яна Идел запазили българските си названия: Бриг – “Областно опълчение” в Централна Анатолия (Анадол) (от тук – по-късното гръцко “Фригия”), Кепе Даг – “Пирамидалните (Пещерни) Планини” в Централна Анатолия (от тук по-късното гръцко “Кападокия”), Басан – “Голяма Долина” в Източна Анатолия и т.н. В хетската част на Яна Идел се запазили почти всички български градове: Каръш – “Отпор”, наречен така в памет на отпора на гражданите му срещу опитите на кимерийците да превземат града със сила; от Каръш е по-късното му название Карс), Мен-Чокър – “Голяма Клисура, Теснина, Пролом, Дефиле или Вдлъбнатина, Хлътналост, Яма, Кухина” (по-късна форма на това наименование е Манцикерт) и др.

Все пак загубата на независимостта изострила националното чувство у яна-иделските българи и затова не е никак случайно, че именно в техните среди възникнал обичаят да се наричат тюрки, а своята земя – Турция, в памет на славното придобиване от българите на Самарската държава благодарение на духа Самар – Тюрк. За пръв път второто българско наименование на Яна Идел – Турция (във формата Турукку) се среща в хетските източници две хилядолетия пр. н.е.

Към това трябва да добивам и това, че мнозинството българи в Яна Идел – Турция още от самото начало са били огузоезични българи, затова огузкият език станал главен език на тюркската етническа група българи в Мала Азия. Тези българи – тюрки станали основа на тюркската (турската) нация, образуването на която някои несведущи хора отнасят към по-късните времена. Затова езиците на тюркското население в Яна Идел (Анатолия, Турция) и на тюрко-българите от Волго-Урал (Булгар) не са просто близки, а представляват фактически един и същи по произход огузо-български език – “тюрки”, който само във Волго-Урал наричат “български тюрки”, а в Турция – “анатолийски тюрки”. След 1917 г. болшевишкото ръководство на Русия закри българските училища и българите бяха лишени от възможността да изучават своя литературен език “тюрки”. Но това углавно вмешателство на болшевиките в етническото им развитие, това насилствено отнемане от българите на техния роден “тюрки” не можа да скрие факта за изначалната огузоезичност и кръвната родственост между българите от Волго-Урал и турците в Турция (потомци на яна-иделските българи от Древношумерската епоха).

Завоюването на почти цялата Мала Азия от хетите още повече отслабило Шумерстан и разрушило връзката на балканските, критските и атрячските (троянските) българи с Шумерстан. Възползвайки се от това, дорийските (древногръцките) племена, в съюз с причерноморските кимерийци през второто хилядолетие в. пр. н.е., завоювали Балканите и остров Крит. След това, в 1200 г. пр. н.е., дорийците (на български тирляр) и наетите от тях причерноморски кимерийци нападнали българския Атряч – Троя. След 10-годишна война Атряч бил разгромен, но част от атрячите доплавала на българските кораби бейнеки до Апенинския полуостров . . .

Но самите дорийци се оказали покорени от българската култура. Така гърците възприели от българите традицията да живеят на родове, общини в градове-държави (или с развито самоуправление и автономия), много митове (митът за Икар, например, е гръцка преработка на мита за Мардукан – Карга), названия на техните градове, някои обичаи (българската борба – спартанската борба, българските възпоменателни състезания за спускане на траурния флаг “алама” – гръцките Олимпийски игри и т.н.), редица думи (гръцката “акро” – от българската югаръ – “висок” и др.), географски наименования (названието на Егейско море – от българското название на това море – Ек дингез – “Море със силни течения”), названието на гръцките планини “Тайгос” – от българското Тайга – “Планина, покрита с високи, непроходими гори”) . . . Интересно е, че и превземането на Атряч древногръцкият поет Омир е изобразил във вида на българския празник нардуган. Участниците в нардугана правели снежен град и се разделяли на две групи, едната от които защитавала града, а другата го щурмувала с огромно чучело кон. Точно така, с помощта на конско чучело в поемата на Омир “Илиада” гърците завладели град Атряч (Троя)! Възможно е самият Омир да е бил по произход атрячки кимериец (за това говори и фактът, че името му напомня българското название на кимерийците – камър) и затова е построил своята поема “по сценария” на любимия български празник . . .

Даже гръцкото название на Гърция – Елада – произхожда от древнобългарското елам – “страна”


продължава..



Гласувай:
7



1. dobrodan - Честита ти Нова година :),
01.01.2020 14:10
колкото повече - толкова повече! Има още много работа... Ще стане, до средата на годината, надявам се.
цитирай
2. bojo12345 - Честита и на теб, dobrodan!
01.01.2020 23:07
Да - за българите от създаването винаги е имало много работа, но пък и никой друг не им я е вършил! Сега остава пак да си свършим работата !
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bojo12345
Категория: Политика
Прочетен: 3628838
Постинги: 1932
Коментари: 4403
Гласове: 18518
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031