Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.10 14:06 - български съветници в австрийската империя
Автор: bojo12345 Категория: История   
Прочетен: 13 Коментари: 0 Гласове:
1



 Написана от Александър Лавров 
(със съкращение)

През един безоблачен летен ден се развличах с гледката през илюминатора на самолет, който летеше във въздушен коридор над Южна Италия и Гърция. От височина 10 000м не се виждаха подробности от земните пейзажи, но преобладаващият в тях жълто-червеникав цвят ми напомняше за пустиня и за горещ сахарски вятър и ми действаше тягостно. След време самолетът взе курс на Север. Скоро отдолу се ширна простиращо се до хоризонта море от плътна свежа зеленина, а командирът на екипажа съобщи, че сме прелетели над българо-гръцката граница. Навярно така биха изглеждали отдалече, ако съществуват, прохладните градини на земния рай. Неотдавна в нашата Северозападна България, в пещерата Козарника близо до Белоградчик, учените-археолози от френско-българска експедиция откриха най-старите следи от човешко присъствие в Европа на възраст 1,5 млн. години, двойно по-отколешни от известните до сега.

В Чипровско пък е има следи от една от най-старите познати цивилизации. Там още може да се видят руини на градежи с безхоросанови каменни зидове строени преди хиляди години от тракийското племе трибали, чиито гени носим.

Трибалите първи са открили и експлоатирали рудните залежи в Чипровския Балкан. Когато по-късно Римската империя завладяла полуострова и ги е покорила, от тук са тръгвали кервани натоварени с добития от тях метал за императорските работилници в Рациария, до днешното с.Арчар Видинско, където са се превръщали в монети, оръжия, сечива и предмети на бита и разкоша.

Аспаруховата Дунавска България в първите си векове се е разширявала именно на Запад, към стратегическите суровини и завладяла важния стопански район с рудните му богатства, но нивото на технологиите на добива и обработката на металните изделия още векове останало такова, каквото е достигнато и заварено при романизираните трибали през VІ век.През 1330г, след злополучната битка на цар Михаил Шишман при Велбъдж, победителят, сръбският крал Стефан Дечански, изпратил саксонски рудари от сръбски и влашки рудници да работят за него в завоюваните за кралството му мини в днешно Чипровско.

През 1357г, спасявайки се след междуособици за босненския кралски трон, в България пристигнал княз Парчия Кнежевич, постъпил на служба при цар Иван Александър и си построил граничен замък на река Скът, на мястото, където днес е гр.Кнежа.През 1371г царят умрял и се разкъсала деликатната връзка между Търновград и Видин, а чипровският управител и владетел, боляринът Соймиров емигрирал в Дубровник, защото бил съзрял надвисващата османска опасност след разгрома на християните при Черномен през същата година. Чипровското воеводство преминало към Видинското царство. Цар Иван Срацимир назначил Парчия Кнежевич да управлява древния рударски център, единственият му собствен източник на сребро за монетни емисии. Княз Парчия бил довел от Босна голяма група „саси”, както наричали тогава саксонските рудари, и тяхната висока професионална репутация и лоялност била главната причина царят да му повери много важното за държавата му воеводство.

Има няколко хипотези за произхода на името на Чипровци, което в документи от ХVІІ век било записвано Кипровец и Кипровац.Според едни изследователи произхожда от кипро-красиво, гиздаво, но едва ли когато е получило името си селището е могло да бъде названо така. Според други произхожда от купрум, т.е. от латинското название на метала мед, което също е съмнително, защото точно в този район медните руди далеч не са преобладаващи. Но пък близо над града се намира планинският връх Копрен, който навярно има връзка с названието на метала. Според трети, преди заселването на града на мястото е имало зеленчукови градини, и от тяхното гръцко название кипурия, чипур произхожда Кипровец. Има и четвърто предположение, че старинната славянска дума кипир, чипир означаваща вида почва, каквато е в този район, е дала името.

Рударското воеводство станало хак, лично владение, на султанската майка валиде ханъм и в него живеел само един представител на турската власт. Градчето и околните преобладаващо католически села се управлявали от избрани от народа „кнезове”. Сами събирали и отчитали данъците определени им в натура, като предавали на държавата по-голямата част (9/10) от произведените количества метали и видове изделия: товари сребро и олово, железни пръти, конски подкови, стоманени лопати и мотики. Султанската майка великодушно ги освободила от задълженията за своята издръжка, за да разполагат с повече капитали за развитие на производството и търговията си. Чипровец и околностите заживели доста свободен, спокоен, сигурен и заможен живот. В средата на ХVІ век броят на данъчно регистрираните рударски домакинства в Чипровец достигнали 300 и това било най-многобройното рударско селище в българските земи. Следващ по големина бил Самоков с 265 рударски домакинства. В началото на ХVІІ век, когато рударството в този край вече западало, само обработващите сребро чипровски самокови, отделно от тези за желязо, според Петър-Богдан Бакшев, били 12.

Забогателите местни общини отделяли големи средства за образование и това още повече издигало нивото на обществата в тях. Само в католическото училище на Чипровец учениците достигали над 100 в четири класа и изучавали буквар, граматика, читанка, смятане и християнска доктрина на илирийски език производен на хърватския. Първият светски учител бил родения в града и завършил в Италия Иван Лилов, който преподавал повече от 30години.

В „Семинариума” към манастира, всъщност колеж за подготовка на учители и свещеници, до 30 ученици изучавали латински и илирийски език, риторика, логика, философия, теология... Манастирската библиотека им давала възможност да придобиват знания по история и география от доставени от Италия книги, а и имали на разположение и книги със светски или религиозен характер на автори от местната книжовна школа. Петър-Богдан Бакшев написал първата История на България 100 години преди отец Паисий. Едва преди 30-тина години бяха открити няколко глави от нея във Ватиканската библиотека.
Чипровското образование изпреварило с 200 години Габровското класно училище известно като Априловската гимназия и давано ни като пример за особена напредничавост през Възраждането.

От златото и среброто, останало след предаването на задълженията към султанската хазна (1/10), чипровските златари изработвали по поръчки скъпа църковна утвар, обкови на икони и евангелия, луксозни битови предмети, украшения. Създали местна златарска школа и търгували с изделията й далече извън границите на Османската империя, в това число и в Италия, където ренесансовото изкуство било достигнало своя връх. Днес, над 300 години от тогава, не са известни много образци на изделия на тази школа, но и наличните са достатъчни за да се оцени високото й професионално ниво. Най-доброто оцеляло постижение на Чипровската златарска школа, равностойно на съвременните му италиански произведения, е един безценно красив дискос изработен през 1647г и намиращ се в Бачковския манастир. Най-известното име на златар достигнало до нас е на Франческо Марканич, който е бил и дългогодишен „кнез” на града Чипровец.

Значението на Чипровец като търговски град в много голяма степен се е дължало и на мястото му в дубровнишката търговска мрежа, което само се загатва или косвено се споменава в историческите изследвания. Бил е важна част от маршрутите, почивен пункт при преминаване през Балкана и за разпределение или съсредоточаване на товарите към и от Лом, Видин, Враца, Ловеч, Плевен, Никопол, и по-на изток. Старопланинският проход преминаващ над Чипровец, подържан и охраняван от чипровските дервенджии е бил част от най-прекия средновековен път от свободния град-република Дубровник през Пирот и Чипровец към дубровнишките търговски колонии в Северна България. Маршрутът през Чипровец предлагал по-малко разстояние и позволявал заобикалянето на София. Там държавният контрол и облагането на вноса и износа били по-сериозни, а и католическата църква със седалище в града неизбежно прибирала свой данък десятък върху стоките на дубровничани. Присъствието на дубровнишки търговци в Чипровско още от Второто българско царство било ценна придобивка за чипровчани решили през ХVII век, по принуда или не, да започнат търговска дейност и да я упражняват с достатъчен успех.

Към икономическите проблеми на българите от Чипровско се добавили нови, следствия от започналия упадък на Османската империя. Тя загубила катастрофално морската битка при Лепанто през 1571г и все повече я обхващало разложение на властта отвътре. Растели данъчните произволи на централната власт и на османлиите-регионални откупвачи на данъци. Започнало незапомнено за Чипровец събиране на кръвен данък девширме и най-умните, здрави и красиви момчета били вземани за еничарския корпус. Чипровчани били жестоко разтърсени от тези промени. Изостряла се нетърпимостта им към чуждото владичество, което ги теглило назад с вековната си цивилизационна изостаналост.

Активните чипровски връзки със Запада, където течел късния Ренесанс, давали допълнителни импулси на дейността на силния интелектуален елит съсредоточен в града и възприемащ с отворени сърца демократичните идеи на Хуманизма и най-великата от тях, за ценността на свободата.

87 години преди въстанието Чипровец станал седалище на главата на българската католическа църква Софийският епископ, а от 1643г тази длъжност заел архиепископ Петър-Богдан Бакшев. Още през 1630г той бил издигнал идеята и оглавил подготовката за национално освобождение. През същата година заедно с „кнез” Франческо Марканич посетили австрийския император Фердинанд II и полския крал Сигизмунд ІІІ, на които съобщили, че българите са готови да въстанат, ако получат помощ. Императорът изслушал със съчувствие и се отнесъл с разбиране към молбата на българите, изпратил на бъдещите въстанически отряди 15 небесносини бойни знамена, запазени и през 1650 г, и обещал военна помощ. Но Свещената Римска империя, в която влизала и Австрия, била ангажирана до 1648 г в изтощителната Трийсетгодишна война, а през 1630г към коалицията на противниците й се присъединила и Швеция, скрито подкрепяна от могъщата Франция. За Австрия било невъзможно да отвори втори фронт за да воюва и срещу Турция.

Най-дълбока следа в над половинвековната подготовка на Чипровското въстание е оставил Марцианополския архиепископ Петър Парчевич. Отначало той бил натоварен от архиепископ Петър-Богдан Бакшев и другите чипровски първенци да осъществи широка и сложна международна координация на бъдещото въстание за да се гарантира сигурна и силна външна подкрепа и несъмнен краен успех. Кръстосвайки Европа от Чипровец до Молдова, Влашко, Виена, Ватикана, Варшава и Украйна и посещавайки европейските кралски дворове като представител на Католическа църква и народа на „Великото царство България”, той убеждавал всички, че българите са узрели и достойни за свободата си и са готови да пролеят кръвта си за нея. През 1657г бил признат благородническия му произход, получил титла барон от императора на Свещената Римска империя Фердинанд ІІІ (между титлите му е стояла и крал на България) и получил посланическата задача да подготви помиряване на Полша на Сигизмунд ІІІ и Украйна на Богдан Хмелницки. Това осигурявало успешна антитурска коалиция. Българският дипломат бил на крачка от успеха, когато го спряла смъртта на императора. Това би отчаяло всеки друг, но обсебен от идеята за освобождение на отечеството си, архиепископ Петър Парчевич продължил своите мисии до последния си дъх.

Стефан Кнежевич наследил Софийския архиепископски трон през 1674 г и станал духовният водач на самото въстание и непосредствен участник в него. Подготовката за въстание била толкова продължителна, всестранна и грижлива, че всички вярвали в крайния успех. Фамилията Соймирович дори подготвили в дубровнишките канцеларии документи за да си върнат собствеността върху чипровските имоти след извоюването на свободата. Високият обществен морал и неуморната свободолюбива деятелност на чипровския елит са били причината за всепризнатата водещата роля на католиците в подготовката и провеждането на въстанието при 4260 човека католическо и 2300 човека православно население за района на Чипровец (по данни за 1642г) и очевидно малцинство в целия обхванат от въстанието български Северозапад наброяващ тогава около 250 000 българско население.

Чипровец, Копиловец, Желязна и Клисура съвсем естествено се превърнали в център на революционния български кипеж през втората половина на ХVІІ век, който се разпрострял от линията Берковица-Кутловица-Лом на запад до долината на Морава, където най-силен бил в Пиротско и Зайчарско, и на север до р.Дунав. Страшната тайна за организацията на зреещия бунт не изтекла от четирите главни селища, но духът й се разпрострял на значителна територия и давал надежда на потиснатите. Че е така, потвърждава дългият списък от 30-тина разбунтували се през 1688г населени места, който изследователите са направили и тези села в никакъв случай не са се надигнали без да имат предварителна подготовка.
Българите, обхванати от бунтовния кипеж, са били изключително „пъстра” маса:
-католици потомци на богати български боляри и босненски аристократи от кралско потекло,собственици и арендатори на рудниците и маданите;
-католици потомци на рудари от Босна;
-католици потомци на германци, маджари и поляци, рудари от Банат и Трансилвания;
-католици потомци на българи преселници от Албания наричани арбанаси, арнаути;
-католици потомци на павликяни от Никополско:
-заселени в с.Дива Слатина около 1605г;
-заселени в с. Клисура-на мястото на първото поселение на босненските рудари в местността Буковец;
-преселили се в от други места в Чипровец; С павликянски произход от с.Ореш са епископ Филип Станиславов и неговите родственици братя Станиславови, измежду най-главните воеводи на въстанието;
-православни занаятчии кожари и други;
-православни въглищари и дервенджии (пазачи на планинските проходи);
-православни овчари и говедари от планинските пасища на Западна Стара планина;
-православни земеделци от полята северно от Западна Стара планина;
-православни българи от междуречието на р.Тимок и р.Морава;
-като добавка-сърби от преходната етническа зона по долината на р. Морава;

Всички, независимо от обреда на изповядване на християнството, от заможността, от народността на предците си, от начина си на препитание, били споени от българското си самосъзнание, от копнежа и готовността да извоюват свободата с цената на всичко, което имат и дори на най-скъпото и неповторимото-живота.

През 1683г османците направили поредния си опит да настъпят към сърцето на Европа, където ги примамвали богатствата на Запада. Виена препречвала пътя им. Войска от 90 000 войници с 300 топа обсадила града за втори път след 1529г. Австрийската столица с гарнизон от 11 000 защитници този път изглеждала обречена. Започнала една от десетте най-важни битки в европейската история. Гарнизонът достигнал до края на силите си, но издържал 54 дневната обсада докато на помощ му се притекла съюзна армия от австрийци, немци и поляци под командването на полският крал Ян Собйески и турците претърпели тежък разгром. Принос в тази победа над азиатските завоеватели имал и българинът Стоян Чанталъ от факийския род на Бимбелюците. Признателните австрийци са издигнали във Виена скромен паметник от почит към саможертвата му помогнала на града да издържи обсадата. Бил е главен топчия на османската армия и е командвал артилерията на васалните молдовци и власи да стреля така, че да не разруши стените на крепостта и да не могат да нахлуят щурмуващите еничари и други пехотинци. Преданието разказва, че артилеристите са зареждали в оръдията топки слама, за да не навредят с обстрела. По заповед на турския главнокомандуващ заради саботажа българинът е бил умъртвен най-мъчително. Поражението при Виена сложило край на експанзията на османците в Европа. Християнските сили започнали да ги изтласкват назад, към Босфора. За тази цел през 1684г била създадена Свещената лига от Австрийската империя, Полша, Венеция и Малта. През 1686г се присъединила и Русия. Австрийският император Леополд І през есента на 1687г със специална прокламация призовал поробените балкански народи да се вдигнат на битка и да подпомагат настъпващите войски. Обещал свобода, справедливи данъци и привилегии за въстаналите.

Виенската победа на съюзниците била сигнала, очакван десетилетия от българите от Чипровец. В замяна на починалите водачи народът издигнал: родът Пеячевич, баща и четирима сина, братя Станиславови, Богдан Маринов
В едно въстание оръжието има първостепенна роля. В онази епоха огнестрелното оръжие е било вече основно, но заради недостатъчната далекобойност, точност и скорострелност не е било изместило напълно хладните оръжия за близък бой. Недостигът му е бил компенсиран с обикновени лъкове и арбалети. Битките започвали с няколко залпа от сравнително близко разстояние и след това се превръщали в масова сеч очи в очи, на една-две ръце разстояние между противниците. Историците твърдят, че въстаниците са били въоръжени основно със саби, мечове, пики и ножове, но са имали и пушки-мускети и дубровнишки пищови. Топове не били имали, което не е съвсем логично, защото за толкова опитни и многобройни майстори леяри на камбани и ковачи не е било проблем да ги изработят. Със сигурност въоръжението на десетте чети от Чипровец и Копиловец не е отстъпвало при сравнение с противниковото. А повечето от хилядите селяни са били въоръжени с ножове и приспособените си коси-страшно оръжие за ръкопашен бой.

В началото на 1688г Чипровско било готово за въстание. През месец март две добре подготвени и въоръжени чети под командването на Георги Пеячевич и Богдан Маринов и в т.ч. и кавалерия, отново напуснали Чипровец и този път успешно достигнали при обсаждащите Белград, където застанали в разпореждане на ген.Фридерих Ветерани. Получили задача заедно със сръбски и влашки въстаници да превземат важното дунавско пристанище Оршова. Малкият турски гарнизон направил опит да окаже съпротива, но не устоял на устрема на щурмуващите и бил унищожен почти напълно, дори и предалите се в плен, общо 800 войници.

В превзетия Белград Г.Пеячевич се срещнал с електора (краля) на Бавария Максимилиан Емануел, командващ фронта и разговорът не може да е бил друг освен съгласуване на въстаническите действия на българите с фронтовите планове за настъпление в българските земи. Последвалите събития показват, че такава координация е била договорена.

Фелдмаршал Капрара получил разпореждане да превземе неукрепената София, за да зимуват там войските, като използват местните ресурси от храни и фураж. Той започнал настъпление от Белград в направление на Ниш-Драгоман. По разпореждане лично от Императора фелдмаршалът отделил шест полка под командването на генерал Хайслер да настъпят между Стара планина и р.Дунав в съдействие на чипровските въстаници. Четите на Г. Пеячевич и Богдан Маринов били усилени с маджарски кавалеристи командвани от Владислав Чаки и доброволци сърби и като преден отряд на австрийските полкове достигнали и форсирали в движение Морава и настъпили към Чипровец.

Няма точни данни за маршрута им на движение, но се знае, че с боеве са си пробивали път през бойния ред на отстъпилите от Белград турски войски и са превзели няколко крепости и Браничево между тях. След техния марш Пиротско и Зайчарско са се надигнали на бунт срещу поробителите. Разположилия войската си във Видин маджарски граф-протестант, турски васал и съюзник Емрих Текели се е опитвал да ги спре чрез нападения със своите хусари. Маджаринът е разполагал с 1000 кавалеристи, но отстъпвал победен след всяка от схватките и това е показателно за многобройността и боеспособността на този въстанически отряд.

Вестта за превземането на Белград на 6 септември и започналото австрийско настъпление към българските земи достигнала до Чипровец и братята Иван и Михаил Станиславови, Матея Пеячевич и други първенци от града и околните селища обявили всеобщо въстание. По предварителния план от католическите села в Чипровец се събрали 8 чети със състав около 800 бойци, което е дори свръх силите на население от 6560 човека. Необходимостта от разширяване на въстанието е изисквала от там да се настъпва на изток и север, за да се вдигнат на бунт колкото може повече и по-отдалечени населени места, а по проходите на Стара планина да се организира отбрана срещу изпратени от София турски части. Голям кураж придобили въстаниците когато пристигнал многобройният и опален в огъня на победни битки отряд на Г.Пеячевич. С него четите в Чипровец станали 10-12, а бойците 1100-1200. Г. Пеячевич приел за изпълнение настъпателна стратегия и незабавно повел войската си към близката Кутловица (днес гр.Монтана). Щурмът бил кратък, яростен и безпощаден. Всичките унижения, мъки и обиди, които натрупали въстаниците от робията, излели в първата си битка. В релация от 22 октомври до Конгрегацията за разпространение на вярата, писана дни след разгрома, архиепископ Ст.Кнежевич свидетел на събитията е написал, че при превземането на голямото предимно турско село Кутловица, турците там са били изтребени. Повторил се е случаят с избиването на пленения турски гарнизон на Оршова, където също е командвал Г.Пеячевич. Очевидно, и на двете места той целенасочено е „накървавил” въстаническите бойци, за да претръпнат за бъдещите ръкопашни схватки и за да ги предпази от мисълта за връщане назад. Такъв подход на кърваво кръщение в малки размери извършили след 188г и средногорските априлски въстаници. Жестоката разправа в Кутловица е имала и чисто военната цел, да предотврати появата на башибозуци непосредствено в тила на въстаниците, изтеглили се след победата при Кутловица на 15 км. на северозапад, по пътя за Видин, където направили лагер в местността Жеравица. Там останали в очакване на вести и разпореждания от австрийския щаб.
продължава..



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bojo12345
Категория: Политика
Прочетен: 1293332
Постинги: 1034
Коментари: 1843
Гласове: 10484
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930
Блогрол