Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.10 10:11 - русия два пъти унищожава българската държавност 2
Автор: bojo12345 Категория: История   
Прочетен: 394 Коментари: 0 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

Когато повторно нахлу­ва в България, киевският княз вече има още по-опасни намерения. Мнимият съюз е ка­тегорично неравноправен. Борис II продъл­жава да резидира в столицата Велики Пре­слав, но в нея е разположен силен руски гарнизон. При това през пролетта на 971 г. Йоан Цимисхи среща българския цар във външния град на столицата, докато ук­репеният царски дворец явно още от 969 г. е в руски ръце. Обстоятелството, че през 971 г. Светослав е в Дръстър, съвсем не означава, че той едва ли не великодушно е отстъпил Преслав на цар Борис – може би в конкретната ситуация това е чисто стратегически ход. От друга страна, Дръстър не е просто една силна крепост, а представлява своего рода партнираща столица. Факт е, че през 971 г. Светослав в Дръстър екзекутира голям брой българ­ски боляри. ((според изворите 300!) – да си припомним какъв потрес предизвиква съ­общението на Григорий Цамблак за убийството на 100 видни българи от турците в 1393 г.). Това също ни навежда на мисълта, че съюзът е основан на факти­ческото заложничество на българския цар и най-видните личности от неговото об­кръжение. Светослав смята партньорството си с Борис II за временно. То му е необходимо до постигането на решителна победа над империята, която би открила перспектива за нови споразумения и реша­ване на вече открития български въпрос. Твърдението, че „Преславец” (някои уче­ни допускат, че става дума дори за Велики Преслав!) е средата на моята земя, показва княза „варяг” във всеки случай не като български съюзник и радетел на сла­вянско братство, а като откровен завое­вател. Тези намерения на Светослав ста­ват още по-неприкрити след смъртта на Никифор II Фока, когато неговият приятел Калокир е още по-настойчив в намерени­ята си да завземе византийския трон с рус­ка помощ. Тоест Светослав разполага с об­лечен в някаква легитимна форма мотив да завладее България, обещана му от Калокир като бъдещ византийски василевс. Така от агресор, окупатор и тираничен съюзник на Борис II киевският княз съв­сем естествено започва да се превръща, ако използваме емоционалния език на стари­те автори, в чужд поробител.

Водейки голяма и разноплеменна ар­мия, през пролетта на 970 г. Светослав нахлува в Източна Тракия. Варда Склир увлича нападателите в засада и им нанася тежко поражение. Византийският успех остава неоползотворен поради въс­танието на Варда Фока в Мала Азия. Склир с част от войските е изтеглен от европейската част, за да се сражава про­тив узурпатора. Руските набези са подно­вени, а оставеният начело на византийс­ките войски в Тракия магистър Йоан Куркуа не се оказва на висота. Съпротива оказват и българските власти в онези земи, които не са под режим на пряка рус­ка окупация. Известен е случаят с Плов­див – градът отказва да се подчини на Све­тослав, след което е атакуван и превзет. Разправата с непокорните се изразява в жестоки репресии (хиляди хора са наби­ти на кол) и разрушаване на града. През достатъчно отдалечената 1114 г., когато Анна Комнина заедно с баща си импера­тор Алексий I Комнин посещава Пловдив, този някога голям и хубав град все още не се е съвзел от разрушенията на таврите и скитите (т. е. русите) в старо време. Самоувереността на Светослав и хората му става все по-силна, което при­нуждава император Йоан Цимисхи сам да се заеме с отблъскването на руската зап­лаха.

В края на март византийската армия, во­дена от самия император, потегля към Ве­лики Преслав. Ромеите, които винаги са се бояли от влизането в дебрите на Балкана (включително няколко години по-рано при Никифор II Фока), сега необезпокоявано преминават източните старопланински проходи. ромеите са допуснати, а може би и дори водени по опасните планински пъти­ща от българи, доверили се на деклараци­ите на императора че идва като съюзник християнин срещу езичниците руси. Явно такова е било и поведението на българите на юг от Балкана, където армията на Цимисхи се движи свободно, без да се налага да превзема български крепости.

Армията на Цимисхи достига Велики Преслав на 12 април 971 г. Ако вярваме на Лъв Дякон, русите наистина са изнена­дани, сред тях дори настъпва суматоха. Най-вероятното обяснение е, че те са раз­читали да бъдат известени за ромейското придвижване от българите. Това обаче не става, а руското командване е лишено отнепосредствена информация за конкретна­та военна кампания. Въпреки това пред стените на Велики Преслав се завързва ожесточена битка. Руската пехота търпи големи загуби и е принудена да побегне зад стените на българската столица.Калокир, който по това време е в Преслав, панически заминава за Дръстър, може би за да повика Светослав с главните сили. На 13 април с помощта на стенобойни маши­ни и стълби калените войници на Цимис­хи проникват в града. Те овладяват външ­ния град, а руският воевода Свенкел (Свенелд) се затваря във вътрешната крепост. Русите се съпротивляват ожесточено и находчиво, устройвайки клопки на напа­дателите. Тогава в крепостта са хвърлени запалителни вещества (вероятно гръцки огън), с което по-нататъшната отбрана ста­ва невъзможна. Свенкел с оцелелите си войници успява да си пробие път и да побегне към Дръстър.

Във външния град на българската столица Йоан Цимисхи открива Борис II, с когото той разговаря като с господар на българи­те. Царят е заедно със съпругата си и две­те си невръстни деца. Царят по­лучава приятелски уверения, че ромеите идват като съюзници и че за тях врагове са единствено русите. Реалната власт на Бо­рис II обаче не е възстановена, а царската съкровищница е поставена под разпореж­дането на императора. Фактически Борис се превръща от руски в ромейски почетен пленник и заложник за поведението на бъл­гарската знат.

На 23 април (Гергьовден) Цимисхи е край Дръстър, пред чиито стени според Лъв Дякон го очаква 60-хилядната руска войска. Кървавата битка завършва с теж­ко поражение за русите. Оцелелите се ук­риват в здравата дунавска крепост, а Ци­мисхи изгражда укрепения си лагер на ед­на височина (може би дн. Меджиди табия). Скоро пристига и огненосният ви­зантийски флот, което въодушевява роме­ите и носи униние в руския лагер. Ладии­те веднага са скрити в подножието на кре­постните стени. Светослав попада в пъл­на блокада, за която не е подготвен. В Дръстър няма дори достатъчно хранител­ни припаси. Византийско-руските схват­ки пред Дръстър продължават близо три месеца, при което силите на Светослав се топят от ден на ден. На свой ред Цимисхи засилва армията си, призовавайки пред Дръстър гарнизоните, оставени преди то­ва в другите крепости в района. Светос­лав прави дързък нощен излаз, за да се снабди с припаси, но постепенно над ар­мията му надвисва сянката на глада. Не помагат нито опитите за създаване на соб­ствена конница (слабото място в руската военна тактика), нито езическите жерт­воприношения и екзекутиран
ето на подо­зираните в измяна български боляри. Лъв Дякон споменава и за човешки жертвоп­риношения с български младенци (бебе­та).

Битката, решила изхода на ця­лата война, е на 21 юли 971 г. Русите да­ват много жертви, а храбрецът Анемас (покръстен арабски принц) успява да рани тежко в рамото самия княз.След тежкото поражение русите се съг­ласяват на преговори. Условията на дого­вора отразяват пълната византийска побе­да – киевският княз се заклева да бъде съ­юзник на империята, като декларира отка­за си от претенции към Херсонската тема (Крим) и България. На русите великодуш­но е позволено да се оттеглят в родината, като са снабдени с хранителни припаси.

Скоро русите потеглят по обратния път към Киев, но се налага да пре-зимуват при устието на Днепър. През про­летта на 972 г. Светослав се опитва да про­дължи пътя си, но при Днепърските праго­ве (т. е. северно от днешния гр. Запорожие, Украйна) попада в печенежка засада. Тук князът намира своята гибел, а от чере­па му по заповед на печенежкия каган Куря е изработена обкована със сребро чаша – свидетелство за близостта на печенежките вярвания до онези на старите българи.
Цар Борис II е официално развен­чан, като му е заповядано да снеме цар­ските знаци (тиара, багреница, червени ботуши и пр.), което става на специална це­ремония в императорския дворец. Борис получава високата титла „магистър”, до­като за Роман не се споменава нищо спе­циално. Двамата братя остават под особен надзор, продължил до бягството им през 978 г. Така от византийска гледна точка България престава да съществува като су­веренна държава, а административното й преустройства трябва да я превърне (пър­вите стъпки в тази посока са вече направе­ни) в неразделна част от византийската им­перска територия.

копие от
http://www.extremecentrepoint.com/archives/4878







Гласувай:
7
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bojo12345
Категория: Политика
Прочетен: 1034211
Постинги: 224
Коментари: 1526
Гласове: 9030
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031
Блогрол